За автора

Владимир Стоянов Стоянов е роден на 11.10.1959 г. в град Варна. Завършва българска филология. Член е на Съюза на българските писатели, на Градския съюз на писателите в Санкт-Петербург и на Московската градска организация към Съюза на писателите в Русия, вице-президент на Международната асоциация „Искусство народов мира“. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град (1991 – 2006 г.). като главен експерт в дирекция „Култура и духовно развитие“ в Община Варна (2006 – 2012 г.). Той е един от основателите, организаторите и участниците на Салоните на изкуствата в гр. Варна, на редица международни проекти, фестивали, писателски семинари с участието на литературния институт „Максим Горки“. От 2012 г. е културен координатор и ръководител на Славянския културен център в СОК „Камчия“. Автор е на поетически, литературоведчески книги и монографии, на компактдискове с авторски песни и музика, преводач и съставител на билингвистични поетически сборници, представящи за първи път на български език такива явления в областта на руската и световната поезия като Варлам Шаламов, Владимир Набоков, йеромонах Роман и др. Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица национални, руски, украински, естонски и полски вестници, списания, антологии, алманаси и сайтове като: „Съвременник“, „Пламък“, „Везни“, „Света гора“,
...Вижте пълния текст



Книги


Параклисът на ветровете

2005г.
изд."Захарий Стоянов", гр.София

- - -
СОКОЛ се издига нагоре - 
в съня ми или наяве. 
Като довеян от спомен 
кацна на меко възглаве. 
С глас на човек проговори, 
в очите ми тайна остави - 
сякаш врата се отвори, 
сякаш светът се запали.
 

ЕДНО БЯЛО ПЕРО
Крилото на баща ми перо отрони снощи 
и хукнах побелял - дано да го догоня 
през девет светове, през десет черни нощи, 
размахал шепа думи след страшната агония. 
С крилата на възторга рисувах свободата - 
дете като поточе, нагазило в полето, 
с кристален вик прониза окото на змията, 
притихнала в къдриците на стройните дървета. 

Но шапка невидимка над думите постави 
задъханият прилив с нозе от бяла пяна. 
Погледнах към перото зад райските огради 
и чух вика разсипан зад мене на сина ми. 
Тогава сам се върнах. Каквото ще да става. 
Дори да не живее, роденият умира. 
Усещах как се смее душата ми корава 
и как синът ми пее във звездната си риза.
 

МОЙСЕЙ

Ако можеш, избягай 
и никого вече не слушай. 
Прегърни сетивата си 
в тихия скит на плътта. 
Ти си тяхно дете, 
оживяло сред дивата суша, 
бедуин на двугърбата 
стара камила - страстта. 

Умори ли се вече 
след толкова много премеждия 
да обхождаш безсънен 
вековния звезден керван. 
И след белия ястреб на вятъра 
пак да се върнеш - 
дълго чакан водач, 
ненавиждан, възпяван и сам. 

През страха се е проснал 
червеният гръб на морето. 
Фараонската злоба дори 
не остави по него следа. 
А на синия кител на времето 
с оръфани еполети 
всяка нощ ще прибавя 
поредна Витлеемска звезда.
 

ЖЪТВАРЯТ

И тази нощ прогонва самотата 
жътварят на узрелия ми сън - 
в запалената житница на мрака 
душите ни смирено се докосват. 

Така пустинникът се моли за вода, 
а целият е мокър от умора, 
но още търси своята душа 
на мислите зловещи във затвора. 

И сред хармана на мига 
се трупат неусетно часовете. 
Диканята на глухата съдба 
отделя радостта от страховете. 

Стоим и чакаме сами - 
без право на амнистия и време. 
Човекът в мен унесено мълчи 
и слуша как жътварят глухо стене.
 

ХАРМАН

Опустошен харман. 
Конете пият сянката на слънцето 
и скъсват обръчите на съдбата. 

Насилената воля е строшена бъклица, 
отказала да седне на софрата 
с псувните на пияните жътвари. 

Прогонвам тъмните коне, 
привързани към остарели навици. 
Разсъхва се денят. 

Очите ни са оголели житници. 
Вися под слънцето 
и сея семена.
 

ШАТРАТА НА ДУМИТЕ

Във шатрата на думите 
отсяда моят дух, за да превърже 
мислите ранени, да подиграе 
днешните победи и да гадае като луд: 

"Дали степта и звездните могили 
не са Халееви стада, поели в път? 
Дали ще ни спаси от смърт 
жребецът на последните ни сили?" 

Тук всеки има правото на генерал 
поне веднъж в очите на децата, 
а после - и на абдикирал крал 
след крайната присъда на съдбата. 

И споменът е твоят силует, 
а времето - захвърлената сянка, 
преминала през уличната степ 
със горда и замислена осанка.
 

МЕСЕЧИНА
на Невена 

С маслинова клонка 
във устните леко вървеше, 

край нея животът 
от радост и завист искреше. 

Разлая кучетата и езиците развърза, 
превърна селото в размътен бързей. 

И толкова горда, свободна и млада 
прекрачи игленото ухо на мегдана. 

Дори заклетите ергени спряха да погледат 
дали ще дойде Сляпата неделя. 

Но смугла и бяла, 
подобно пшеничено зрънце, 

засмяна се спусна зад хълма. 
Нататък? Нататък бе слънце...
 

ПЪТНИК

В мислите ми щом замръкнат 
премълчаните въпроси, 
като пламъче разсънено 
слизат тук звездите боси. 

Пият вино и се вслушват 
във гласа на долината. 
А очите им премитат 
тихо църквата на мрака. 

Като сребърна въздишка 
трепкат думи - шепа пепел. 
Вик, изгубил своя изход, 
се разнася над морето. 

С бели ризки светят още 
в мен децата ми невръстни. 
Тук, при тях, се чувствам Господ, 
а навън съм само пътник.


У ДОМА

Като буре с барут 
е настръхнал животът ни, Господи. 
Всеки миг сам очаквам 
да се взриви. 
Преживели страха, дните идват 
с достойнство на собственик, 
който кротко ни учи 
да вярваме и да простим. 

А жена ми разпуска коси 
и наоколо мракът замира. 
Светлината им галеща слиза 
върху грубото ми лице - 
сякаш сам и объркан 
в нозете на Дева Мария 
оставям повярвал 
ръждивото си сърце. 

За какво ми е църква? 
В дома си дойдох да се кръстя, 
за децата си, вече пораснали, 
да остана обичан баща. 
Вълци вият навън, 
а жена ми с любов ме прегръща 
и се моля за своята, Господи, 
и за нейната бяла душа.


ПАСТИР
на Иван Обретенов 

Ослепял прозорецът мълчи, 
а стената е синя - сякаш стигаш небето. 
Зад гърба ти останаха всички вълчи следи. 
Кой от нас ще приспи в този миг страховете? 
Още броди в очите ти звездна река, 
като рота улани препускат край тебе тревите. 
Събери най-красивите птици на свойта душа 
и тръгни накъдето ти видят очите. 

Колко много живот има в тази земя, 
над която викът ти брадясал се губи. 
Там дълбоко в боазите на възрастта 
скитат дните ти диви и груби. 
А в полето на рижата житна софра 
всеки ден слиза сам побелелият вятър - 
да повика или да прогони дъжда 
и повярвал във мен да говори с децата си.


ЛЕКА НОЩ
на Янко Атанасов 

Разсипва се в нозете ти снегът - 
най-дългият е пътят към дома ти. 
На юг потегли с птиците дъждът, 
но накъде потеглил е синът ти? 

Ни кост, ни вест, а бяла тъмнина 
отново във очите ти наднича. 
И се задъхва черната земя 
далечна и близка, 
и твоя, 
и ничия. 

Снегът затрупва всичко и вали. 
Снегът е сол във раните на мрака. 
Прозорецът унесено мълчи 
и тъмен силует отвънка чака. 

Защо ли се смаляваш от студа, 
а този свят, непоправимо тесен, 
потъва в млечнобяла тъмнина - 
начало на живот, 
на смърт 
и песен


НАКРАЙ СВЕТА

Подивели от скука коват 
със теслите си глухите червеи 
на живота подземния свод, 
а домът ни е мравешки храм. 
В него дядо изправя глава 
като сянка от сън и трепери 
още топлият хляб за децата 
и разпътната ми душа. 

А жена ми се движи напръсти. 
Във очите ни кротко наднича 
и не знае къде да прикрие 
тъмната си тъга. 
Няма други светци - 
само ние живеем притихнали 
под крилото на бялата зима, 
край огнището на нощта. 

Нова риза ще сложа навън, 
вместо кръста с оловни ръкави, 
да дочака далечния вятър 
за почивка и дом зажаднял. 
От калта на незнайния път 
за дъжда ще направя сандали 
и във прашните кърпи на мравките 
ще оставя отново храна.


ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА на Стела 

Когато вятърът върлува под прозореца 
и дебне, за да грабне пак косите ти, 
не си отивай, ти си част от спомена, 
без който вече нямат смисъл дните ми. 

Дотук живяхме, пътят непокътнат е 
и сива е душата му изстинала. 
По него минаха и живите, и мъртвите 
и се стопиха клетвите с годините. 

Децата ни със грейнали лица, 
събудили градината на мрака, 
четат на свой ред тази пустота 
с духа и жаждата на откриватели. 

А ние с теб, останали сами, 
поели през блатата и пожарите, 
изгубени затваряме души 
на времето разделно във боазите. 

И в миг дочули тропот на коне, 
извил кинжал през нас като проклятие, 
проглеждаме как звезден чан зове 
велико преселение с гласа на вятъра.


КЪШЕЙ ХЛЯБ

Няма топли черти 
този къшей на моята маса. 
Той е клисав и сух 
и отдавна безбожно студен. 
Как прилича на старо желязо, 
на ръждясала с времето каска, 
под която очите изтичат ранени, 
а нозете са тъмни войници във плен. 

Няма топло огнище 
мавзолеят на старите нощи. 
От леглата ни вие студът, 
сняг навява, затрупва 
и още, и още вали. 
Кой си ти, братко мой? 
Кой съм аз - вехтошарят 
на спомени пръснати 
с глас прегракнал от викане, 
прекупвач на изтрити лъжи. 

Ще разпаше студът 
арнаутските тежки пищови. 
А нощта подивяла 
край теб и във мен ще кърви. 
И ще слезе сънят 
като златна жълтица във джоба - 
да нахрани плътта 
и с душите ни да помълчи.


ЕЛЕГИЯ

Докъдето чуваш - все безпътни думи. 
Притъмнели синори лягат помежду ни. 

Крием се от чужди, крием се от свои, 
в дирите ни душат вълци и копои. 

"Кой съм, братя?" - питаш. Ехото отвръща: 
"Ти си оня, дето няма родна къща, 

дето вечно сее ветрища в душата 
и рисува птици с дъх върху стъклата..." 

Гръм да ме удари и да ме разсипе, 
пак ще бъда трън на другите в очите. 

И звездите горе гаснат като викове. 
Гледаш и не вярваш - пътища за Никъде.


БАРУТНА ОГЪРЛИЦА
Тиха е, сестро, гората. 
Пустош е – клонето тихо. 
Огън кълни под тревата, 
в огъня грее копито. 
Вместо куршуми мъниста – 
падат листата отгоре. 
Сам ли по доба съм минал 
между звездите наболи 
и съм поискал да сляза 
тайно на друма по изгрев, 
вечно преследван, белязан, 
снажен жених и разсипник. 

Воля ми! Воля да бъде – 
там да ме срещне баща ми 
с китно барутно огърле – 
корен до корена ляга. 
Сам ли, но как да изтлее 
черен нагар от сърцето? 
Тежко се срутва над мене 
кривата, сестро, несрета. 
И ме затрупва и стене 
люто ранено усое, 
с поглед иглянка ме гледа 
клетвата – “Воля за воля!”


КЛЕТВА
Е добре, налудяхме се, моя люта ориснице. 
Билка да пия, от нея до век да векувам, 
пак ще скъсам юздата на страшните мисли, 
с лошия - лошо, добрия с добро ще лекувам. 

Хубаво беше - дъхът до орлите долиташе. 
Тежко ни беше - за силния страшна забрава. 
И пълзеше страхът, но оставаше само в полите, 
а ние побихме и воля, и съвест в Балкана. 

Как жадувахме дом под огромното алесто слънце, 
онемяло в целувка над тежки хайдушки кинжали; 
а път сторваме вече на глутница вълци, 
побелели в триумфа си вечен над нямото стадо. 

Е добре, налудяхме се, моя люта ориснице. 
Билка да пия, от нея ли век да векувам? 
Пак ще скъсам юздата на страшните мисли, 
пък лошия с лошо, с добрия добро ще добрувам.


АПОКРИФ
На нощта кръстопътното черно перо 
пак разлиства душата ми жива. 
Боже мой, посивял и с изтекло око, 
накъде милостта ти отива? 

Накъде този дъжд с уморени стада 
вече глухо преваля баира, 
а жребецът ти бие с копита пръстта 
и заравя и спомен, и диря? 

Със въже от кошмари е вързан сънят - 
в този тъмноезичен папирус 
някой пее, надвесен над пепелта, 
за смъртта и живота на живите. 

Като стара змия изпълзял кръстопът - 
все на път, все без път и обител, 
и душа, на която удари часът 
да не бъде безгласен зрител.


НЕБЕСЕН ПЧЕЛИН
Бог не слуша 
кавалите тъмни на сушата - 
сам раздипля живота 
с дивното си ручило. 
Бели гайди 
са едрите пухкави облаци 
за хорото на мъртвите 
и хорото на живите. 

И - ха - ха! – 
тропа разгърдено утрото. 
И викът му по белия хребет 
към слънцето вече отива. 
А по черния – 
тежко се спуска звездната глутница, 
да причака поредната нощ 
зад баира. 

Как е весело, Господи! 
Колко е весело! 
Зреят звуците 
на душата във пустата нива. 
А светът ни, отровен и малък, 
небесен е. 
И ти стига дори и това, 
че го има. 

Бог се спира доволен, 
засуква навуща 
и от бъклицата на утрото 
жадно отпива. 
После се спуща всеблаг 
на небето от пруста, 
да обходи земния си чифлик 
със пчелина.


ВЪЛЧЕТО
Във старата бърлога на кръвта 
лежи настръхнало вълчето 
и бавно по езика и лицето му 
полазват лишеите на студа. 
Вълчето е заслушано в гласа си, 
когато нощем кривата луна 
по сламения мост на думите минава. 
Във пещерите на страстта 
бащите му са вдигали наздравица 
и са звънели като хвърлени ножове 
най-вълчите от вълчите им мисли. 
Къде са днес душите им притихнали - 
беззъби просяци пред неизвестен манастир? 

Вълчето впива зъби в сухите си корени 
и слуша как протяжно буквоядът, 
разкъсва вече люлчината песен 
на някакво плешиво поколение. 
Вълчето се ослушва с нетърпение 
и дивото отново го зове.


ПОМЕН
Сред полето засяхме 
душата изтляла на мъртвия, 
който пееше песни 
и хранеше слепия брат. 
А кръвта му малинова 
изтече във черните бъчви, 
наредени във избата 
на отвъдния свят. 

После помен делихме, 
насядали гладни край масата. 
Във гърлата ни сухи 
натрупа на преспи снега - 
сякаш тъмен стопанин, 
натирил на воля стадата си, 
пак насъскваше кучета 
в другия край на нощта. 

Почернял хоризонтът се просна 
пред прага на къщата. 
Нека хърка пиян 
и забравен в студения мрак. 
Ще откраднем торбата му 
с упоритото мъничко слънце. 
А на него му стига 
големият зимен кривак.


ПРОГОНЕНИ НЕБЕСА
И край морето всичко е море - 
тук зимата задъхана 
захвърля снежна котва. 
Забравената улица на тъмното сърце 
пресича вековете 
с тръстикова походка. 

Фанфарите на вятъра са чести гости тук. 
Корида от безсъници 
са нервните ни стъпки. 
По улицата на сърцето се уча да вървя, 
за да остана в себе си 
и за да бъда същия. 

Вися над своя сън, над времето вися. 
Словесният пчелин 
пулсира още в мене. 
Как искам със цената на всичко да спася 
рояка пълни кошери 
с присъда: “За горене!” 

Кипариси от чувства разкършват рамена, 
понесли от години 
високо небесата, 
в които броди волен свободният ми смях 
като тибетец горд, 
загърбил суетата.


КРЪСТНОТО ДЪРВО
По счупените клони на деня 
възлиза неусетно моят сън. 
С дъха на блян и волността на песен 
наднича през прозорците отвън, 
унило втренчени в поредната си есен. 

Кърви кафето 
в чашата пропукана, 
а в погледа се утаява студ. 
Пресрещнат от внезапни улици, 
викът ми броди гладен и нечут. 

Защо съм тук - 
един случаен зрител 
на обещания и клетви вече сит, 
а изгревът, прохождащ и страхлив, 
мълчи и се прегърбва пред очите ми? 

Спокойна нощ за всеки блуден син 
и спорен ден за ученика на Спасителя. 
С безброй хипнотизиращи цимбали 
във мене се подреждат спомени 
и глухо чакат нова литургия. 

Владиката, подлъгал съвестта ни, 
се кръсти, симулиращ от възторг. 
И нито ти, и нито аз - 
родът ни смъква тъмната си броня, 
за да засити кръстното дърво.


ТАЙНАТА КНИГА
В сърцето на дънера 
още бълбука вода. 
Секачът потапя очи вместо шепи 
и жадно от раната пие. 
А в него ръждата на залеза 
тихо оставя следа 
като вълк след душата 
на някой осъден месия. 

Нажежен от дървото 
секачът мълчи 
и потъва унесен 
в дълбоката си умора. 
Есен е. 
Толкова много звезди 
слизат вечер при него - 
кервани от хора. 

А над дънера - 
сам като есенен бог, 
вперил поглед дотам, 
докъдето душата му стига, 
той отнема и дава 
живот след живот 
и дописва на времето 
тайната книга.


ПЪТ ПРЕЗ ЕСЕНТА
Огромно и опушено небе, 
ненужни пейки 
в ъгъла на здрача… 

Една жена отдавна чака 
порасналото си дете. 
А залезът е глътка светлина - 

сияещи във жълтите си лодени, 
подобно шепа разпилени спомени, 
дърветата минават през света. 

Огромно и опушено небе 
без Бог и Дявол - 
път през есента.


ХВЪРЧИЛА
Колко много различни лица 
на тръстики, внезапно понесени 
от случайна незнайна съдба - 
хвърчила, пожълтели и есенни. 
По връвчица небесна от пръст 
вие слизате денем при мене 
и разпънат на вашия кръст, 
сричам своето слънцестоене. 

Всяка мисъл - ръждив катинар, 
всяка дума - помръкнала песен. 
Хвърчила, хвърчила, хвърчила, 
волна пролет е вашата есен. 
Дишам, пия с очите ви аз 
този свят, който тихо изтича. 
"Да е бял и наистина свят!" - 
някой в мене живота нарича. 

Прелетели над свойта съдба 
и над дните си кратки понесени, 
хвърчила, хвърчила, хвърчила 
някой пуска в душите ни есенни. 
И на път, и без път - все едно - 
към небето се носим нагоре 
като птици към родно гнездо, 
като притча до въглен разровена.


НИСКО НЕБЕ
Светът огромен малък е за мен. 
Къде се скриха старите пътеки? 
Небето ниско е и отегчен 
градът дописва вяло досието ми. 

А някъде секат гора. 
Замлъкнали секачите посичат 
и своята, и моята душа. 
Прогонени отлитат птици - 

светът безкраен тесен е за тях. 
Градът съблича мръсните си дрехи 
и сяда на изронения бряг 
да разговаря със дъжда и ветровете.


ЕКЛЕСИАСТ
Нощта 
след миг ще ме погълне. 
Тогава шансът да избирам, 
отново ще се слее с тъмнината. 
През мен като в замлъкнал кратер 
изтича неусетно светлината. 
Свободен съм 
от свойто безразсъдство, 
но част от безразсъдството на другите. 

Разтварям се във всички улици, 
във всички върхове и извървени пътища. 
Беззъбото ми детство се изкачва 
нагоре – там, във зъбите на Нищото. 
Бълнува, 
но пътува без остатък, 
за да се слее 
с тялото на хищника 
Живот. 

Защо сме тук, а сенките ни бродят 
край острите тръстики на смъртта 
и в погледа ни грее глупостта, 
вградила толкова ненужни спомени?


КОПНЕЖ
Не искам да живея в самота 
като насекомо под ножа на луната, 
прегърбен да изстивам в тишината, 
издебнат ненадейно от нощта. 

Душата ми е скит за слабостта 
на други хора и на вековете, 
които в мен откриваха лицето си 
и днес заплащам тяхната вина. 

Аз искам въздух, дом и светлина 
далеч от Гетсиманската градина 
и оня див копнеж на Фрина 
да стигне с танц до края на света.


АХИЛ И НОЩТА
І 
Не се сбогувам с теб, Неоптолеме - 
синът остава винаги с баща си, 
дори когато мойрите зоват го. 
Крадливо време - вечерта изгрява 
в залязващата кула на очите, 
но ти си тук - при мене и със мене. 
Не искам да ти завещавам нищо. 

Безплодни са заветите, които 
оставят бронзовите ни бащи. 
Те салове са към света на сенките 
на Стикс по тъмните води. 
Архипелагът на смъртта събира 
все мъртъвци със живи имена. 
Галерата на паметта се носи 

и в шепота на нейните платна 
е твоето и моето сега. 
Не го забравяй никога. 
Вземи се във ръце 
и гледай гордо, сине! 
За мирмидонеца 
физическата смърт е мимолетна. 

ІІ 
И нека мисълта ти прелети 
зад синьота въже на хоризонта, 
защото запомни - 
духът ми няма име 
сред злобата на вековете. 
Пространството на милостта 
е истинската му родина. 

И по звездите й, 
ако си честен звездоброец 
и верен син на родния баща, 
открий какво все още те очаква. 
Не пий от кладенеца на смъртта! 
Това е всичко. 
В теб оставам, сине...


ОТШЕЛНИКЪТ
Отшелникът отказа да говори 
и да записва мислите, които 
единствено достигат хоризонта. 
"Затворена надеждата умира 
и полетът прилича на пълзене" - 

помисли и дочу как пее черноземът, 
и как водата вие стан на самодива, 
а думите са цветни папагали, 
сами избрали клетката на мрака. 
Отшелникът отказа да говори 

и слезе сам в олтара на земята. 
Ненужен е делфийският оракул, 
щом мъдростта послужи за размяна - 
пропя кръвта и в нея се огледа 
изгубената азбука на светлината.


ФЛОТИЛИИ
Човешкият живот е като кораб… 
Аз не разбирам вече, 
откъде духат ветровете… 
Алкей 

Рисувам кораби по устните на чашата – 
като възкръснали удавници 
стоят на вълнолома на студа – 
под тях е лавата на виното, 
пред тях – талвега на нощта. 
Рисувам ги, примижал във пространството 
на ново отрезвяващо пиянство. 
Измислям кораби, да не изгубя светлината, 
с лице на дъно да не бъде хоризонтът ми. 
Измислям, но изтривам после всичко, 
защото само в пясъчни дворци 
играе синьото сърце на моя залив, 
на моя град и моите деца. 
Не мога и не искам да се спра. 
Пробужда се табунът на кръвта 
и жадно се оглеждам в себе си. 

Разбирам, знам, че трябва да създам 
най-светлия и обетован остров, 
където няма зима и нощта 
е звезден дом за тъмните самотници, 
където ходниците на духа 
отвеждат до олтара на сърцето. 
Където… в притвора на паметта 
отново някой с тъмен спрей оставя 
следа за войнстващото си дивачество. 
Модел на йезуитско съвършенство 
е клетвата на родния ми брат. 
Измислям кораби, 
какво че адът е измръзнал, 
а този свят от ада е по ад 
и не попътен вятър, а съмнение 
оглозгва с наслаждение душата ми. 

И ставам ням свидетел и създател 
на толкова потънали 
и още несъздадени флотилии.


УМОРА
Смугъл залез рисува във мене кръвта, 
а навън 
хоризонтът е негър, задъхан от злоба. 
Само миг 
и ще спусне железни решетки дъжда, 
във калта ще потънат коли, 
автобуси 
и хора. 

А в килията обща на дългата нощ 
като конници бледи 
ще гледат звездите отгоре. 
Нито ад, нито рай! 
И смъртта ще избяга от страх 
пред абсурдния лик 
на стоглавата наша умора.


В УНЕС ТИХ
на Таня 

Мисли, 
думи, случайно отронени 
в унес тих, посивели безименни, 
слизат тихо на тъмните спомени 
в опустелите райски градини. 

Като сянка 
на плаха кошута 
върху камъка лишей остава 
и нощта неусетно се спуща, 
и се сливаш в съня си с безкрая.


ЧЕРНАТА ПТИЦА

Срещу залеза тичал, 
до изгрева как да достигна? 
Падат белите гриви 
на лудите ми желания. 
Тихо свеждат глави 
уморени тревите 
и пристъпва край тях 
януари. 

Аз съм черната птица 
пред светлия зимен прозорец, 
в който глухо потъват 
земните очертания. 
Свири вятър 
и литват свободни нагоре 
звездите - 
на един живот разстояние.


СНЕЖНО ПРИСТАНИЩЕ

Какво море - съмнение за лято 
и мокри стъпки в сумрачната къща. 
Подобно галопиращ кон 
белее камъкът в нощта. 
Завръща се денят, зьвръща се - 
през сто смълчани вечери се връща. 
Гърлата ни от думите пресъхват 
и шепотът се рони като сол. 

Море, море, и черно, и смълчано, 
до тебе бризът слиза всяка утрин - 
да види връх с очите на рибаря, 
събул на залеза оловните обувки. 

Фенерчето на спомените свети 
и ставаме зовящи палимпсести, 
запалени от виното, което 
се взира в нас с очите си небесни. 
И вместо с викове и лиха врява 
напълва с мъдрост мислите ни мракът. 
И все така морето ни спасява, 
и ни примамва страстно зодиакът.


EРЕТИЦИ

Като следа от нож 
стоя пред портите ти пак, 
родино моя, трънена Българийо, 
с гнезда от синори, 
в които пепелянки съскат 
с чалми и божигробски броеници. 
Кому е нужно моето присъствие? 

Така отдавна слизах към брега 
на старите маслинени морета. 
Зад мен като запалени кубета 
горяха богомили в твоя храм. 
Но аз се спусках ням и сам, 
поливах с мисли кръстните дървета. 
А в клоните им пяха смърт и птици. 

Родени сме да бъдем еретици, 
а не красиви мъртъвци. 
Прииждат конници - тракийските жреци 
лекуват ослепелите си внуци. 
А някакви настръхнали евнуси 
заплашват пак 
със кръстоносна бран. 

Познах изгубените химни 
и ги взех - 
във мен се подредиха световете. 
Кой бях - 
магесникът Боян, Орфей? 
А дните ми - 
удавени морета… 

Родино моя, трънена Българийо, 
белязала разпътната ми кожа, 
ти помниш ли молитвата над ножа - 
така единна и така разноезична? 
Прощавам ти свирепостта и подлостта. 
Не ти прощавам 
да умреш безлична.


СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ван Гог рисува слънчогледи. 
Главата му узрява и залязва 
над живото поле върху статива. 
Светът е катедрала за самотници, 
които искат да повярват в слънцето. 
Те са готови да изпият и реката, 
с която Хераклит ще ни променя. 

Ван Гог рисува слънчогледи, 
изтекъл сам в талвега на промяната. 
От него нови варвари 
ще произвеждат копия, 
за да прикрият очевидно голотата си. 
Не само вчера, 
днес и утре ще си почива Бог, 
надвесен над реката.


ВЕЛИКДЕН

Във раните живее хоризонтът - 
сълзящ, подпухнал и изтичащ, 
подобно ескимос на южен бряг. 
Тук слънцето се спира да вечеря 
и да говори след това със вятъра. 
Брадата на света е състарила лятото 
и още виждам в пясъчните му очи 
как ужас препарира всеки полет. 

Отключена е къщата, която 
прибира раздвоените следи. 
Но коренът изсъхва и прегризан 
от мишките прилича на Титаник. 
Вълните са пришпорили кръвта ни. 
Вълните помнят само вълноломите 
и върху бялата ослица на копнежа им 
ще влезем в звездния Йерусалим.


ЗАЛЕЗ

Брегът кърви от старите си рани 
и вече ми напомня на разпятие. 
Морето е оловният му гребен, 
перчемът - отрезвяващият вятър. 

А с времето слухът ми натежава - 
една врата, отворена за никого, 
стъпало срещу мен и срещу залеза, 
до който стигат слепите ни митове. 

Глухарчето след миг ще се събуди, 
за да изсъхне в шепите на лятото. 
Едно дете ще гони пеперуди, 
водата ще покръсти част от пясъка. 

Не съм, не съм забравил нищо. 
И нищо не поисках да забравя. 
Сезоните се спуснаха по хълма 
и вече край дома ми отминават. 

Да тръгна ли, да хлопам ли по къщите 
с онази детска дързост и наивност. 
Не ме е страх, че ще си счупя пръстите, 
страхувам се от сипаничав изгрев.


ДОКАТО ПОБЕЛЕЕ ДУШАТА

Във библията на студа 
една крайбрежна улица 
дописва хрониката на душата. 

Снегът се моли в тишината 
и расото на вадички се стича 
по застаряващата му снага. 

Вторачен в сивата вода, 
старик хипнотизира самотата. 
Сънува разговор и пуска корени. 

А своенравната агония, 
обсебила очите и гласа му, 
си мисли, че е Айфелова кула. 

Халюцинация или безумие - 
снегът, повярвал че е Ной, 
прибра старика 

и недостойните протегнаха ръце.


МАМА СЕ КРЪСТИ

Когато сенките се удължават 
и неусетно пада мрак, 
нощта е звездна катедрала, 
студът - настръхнал единак. 

Тогава отгоре се спуща баща ми, 
присяда усмихнат до мене и пее. 
После поема, оставил гласа си, 
сам по небесната бяла алея. 

Някъде в себе си мама се кръсти. 
Вече преминал в света на бащите, 
тъмните сенки до края разгръщам, 
а вечерта си затваря очите.


ПАРАКЛИСЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ

Ще се събудя сред снега - 
по върховете на живота ми 
ще звъннат ледените викове 
на бурите. 
Тук някой има нужда 
може би от мен 
и още вярва в топлата ми кръв, 
в оброка двамата да тръгнем 
по светлата следа на хоризонта. 
Нататък е върхът на свободата ни. 
В подножието вие вятърът 
и ръфа злобно каменните му нозе. 
Там спят пияните коне 
на толкова забравени монарси. 
А в бункера на тъмното столетие 
продават щедро европейски сънища - 
нали сме близо до сърцето на земята. 

Ще се усмихнем в бялото пространство 
над обстоятелствата и нещата, 
забравили за случая и вещите.


БЯЛА СЯНКА


Като дете във окъсяла дрешка 
духът ти броди в замъка на мрака. 
Хорацио, честит фатален час! 

Виж как Атила язди свободата 
и как се свеждат гриви на коне 
пред погледа му ясен и далечен. 

Аврам сънува синове 
в дома мъглив и светъл на обречения. 
Брадати кули с вещери по тях 

вещаят божигробско просветление. 
А ти мълчиш - единственият зрящ, 
и сам не знаеш варваринът кой е, 

щом римската ти кръв 
прилича на умираща магнолия 
във шепите на ширналата степ.


ВСИЧКИ ПЪТИЩА

Макар и вслушани в брега, 
вълните говорят за себе си. 
Те нямат нужда от повече въздух, 
от повече пясък или светлина. 
Те просто пътуват 
през дългата пуста на времето, 
впрегнати в колесницата 
на разпенената вода. 

Всички пътища вече 
отдавна не водят към Рим, 
но жадните хора 
дълбаят с подметки земята, 
за да стигнат стената китайска 
на съня си незрим, 
която зове същността 
и предпазва душата. 

Атила, Атила, 
прекрачил през прага на Рим, 
защо се препъна 
в сенатската тога на бездната? 
Ти беше най-светлият 
варварски син, 
възпяван стократно 
от сладкия саз на надеждата. 

Връхлитат ята от съмнения 
без да ги искаш. 
Подобно орли лешояди 
разкъсват във теб мисълта. 
И думите зеят - 
ограбени родни огнища - 
в руините тъмни 
на тази китайска стена. 

Дори да отслужиш молебен 
за живите, кой ще остане, 
щом мъртви отглеждат 
лоясали живи тела. 
И вдигнали гордо цинизма 
за жертвено знаме, 
сравняват човека със звяра 
и утрото ведро с нощта. 

Загледан във залеза, 
сякаш се раждам отново 
в следите на вятъра, 
гордо изправил глава. 
И се моля с любов, 
сам разкъсван от звека на словото - 
аз, Атила, забравил за Рим 
и навеки прегърнал степта.


ГОСТЕНИН

Пак се връщам в дома на живота - 
в оживялата мъртва градина - 
като гълъб, прогонил потопа, 
със вестта, че брегът ни го има. 

Тук пристъпва изправен баща ми - 
тежък спомен, затиснал баира - 
и подскачам, смалявам се, тичам, 
и се радвам, че още го има. 

Нека съска след мен и мърмори 
на страха побелялата сопа, 
щом съм извор на своите корени 
и мъже ме венчаха с живота. 

Помня, дядо се гмурна в житата - 
със двуцевата негова пушка 
оттогава поех към земята 
и застрелях във мене послушника. 

И свободен, прегърбен и тежък - 
месец остър във полога нощен - 
на духа си ще пална фенера, 
за да бъда на всички ви гостенин.


НА БЕЛИЯ СВЯТ

І 
Сам дойдох от житата 
със тъмните пояси 
на дървета посечени 
и по залез догарящи. 

Сам дойдох със дъжда, 
с огърлицата щъркели 
и с ония безбрежни очи 
на баща ми, 

във които светът 
беше нежен и мой. 

Как се сливах 
със този предвечен покой, 
хвърлил в ниското 
своята шарена сянка. 

В мен жужеше пробуден 
словесният рой 
и сияеше тъжно 
лицето на майка ми. 

ІІ 
Но от неми петли 
и зората прилича на заник, 
на отпуснат клепач 
над световната вятърна степ. 

Бълнувайки прибираме духа си 
от раклата на земния вертеп. 

И всичко изчезва, 
тъй както потъва вика 
и думите също - 
след дълго летене. 

Единствено някой в аулата на нощта 
измисля ново летоброене. 
ІІІ 
А над една крайморска гара 
кръжи детинският ми сън. 
Задъхвам се, към него бягам 
какъвто бях, какъвто съм. 

Снегът извира от стрехите, 
забравен и невероятно бял. 
Расте, прегърбва се и скита, 
докато се превърне в кал. 

Смокиновият лист на гордостта ми 
не става и за дневник на събития. 
Отдавна не обичам тази гара 
с ръждясалите влакове заникъде. 

И ако тихият следобед е измислица, 
а всяка дума - похотлива блудница, 
каква реалност ще са новините - 
враждебно подивели и безумни. 

ІV 
Зад мен расте настръхналият вой, 
впил зъби във внезапната ми мисъл. 
Живях с надеждата, че този свят е мой 
и не повярвах, че самият аз съм никой. 

Сандалите на сушата са тесни 
за времето, душите и нозете. 
Бездомни скитат дивите ни песни, 
раздухали огнището в сърцето. 

Обличаме телата си и те са 
единствените сигурни държави, 
развели без посока знамената 
на младостта и старостта ни. 


Защо сме дим 
в иконостаса на снега, 
дърво, изтръгнато от корени, 
щом няма ден и няма век 
извън ненужните ни спомени.


ЧЕШМА

Водата пие камъка 
и разговаря &

По водата ли писах

Стихотворения


Притча за дървото

Леонид Феодор - скулптура и релеф от дърво
Владимир Стоянов - стихотворения, песни, съставителство
електронно издание

Трилогия на сърцето

2006г., изд."Фабер", В.Търново
преработени и допълнени предходните две издания и компактдиск с песни по стихове на Вен Тин
Прочит на книгата

 

Музика


Колкото глътка живот

2012 г.
СД към билингвистичната книга „Колкото глътка живот
/ Глоток жизни“,
изд. „Фабер“- В. Търново, 2012 г.;
 
ISBN 978-954-400-691-4 (България );
ISBN 978-5-4334-0005-4 (Русия )
Стихове, музика, вокал – Владимир Стоянов




Люлякова стихия

2012 г.
Музика и вокал – Владимир Стоянов
СД към билингвистичната книга „Сиреневая гроза / Люлякова стихия“,

изд. „Фабер“- В. Търново, 2012 г.;
ISBN 978-954-400-690-7(България );
ISBN 978-5-4334-0006-1(Русия )


Песен, посветена на гр.Варна

Музика ,текст и изпълнение Владимир Стоянов, аранжимент Петър Песев.

Слънчеви кръстове

2009 г.
СД към книгата „Притча за дървото“,

изд. „Фабер“- В. Търново
Стихове, музика, вокал – Владимир Стоянов





За контакт

e-mail: vl_stoyanov@abv.bg
+359 876 772 776
+359 8994479072













Copyright © Vladimir Stoyanov 2014