ПАРТИТУРАТА, ПАРАДЪТ И МАЕСТРОТО /предизвикани мисли за романа-партитура “Летище за пеликани от Сава Василев/


ПАРТИТУРАТА, ПАРАДЪТ И МАЕСТРОТО 
/предизвикани мисли за романа-партитура “Летище за пеликани от Сава Василев/



В емблематичната си същност партитурата е представяна като нотен запис на музикално произведение за оркестър, хор, инструментален или вокален ансамбъл, при който партиите на отделните инструменти или гласове са нанесени един под друг за едновременно следене. Оказва се обаче, че приложението на това понятие надраства определената музикална среда, вписвайки се в литературния дискурс. Поне така твърди авторът, жанрово идентифицирайки творбата си “Летище за пеликани”.Какво представлява тогава романът-партитура? Колкото и да е перфектно представеното по-горе определение, то е твърде недостатъчно и неориентирано към литературните реалии и се нуждае от допълващите отговори на въпросите: Кой разписва партитурата? Може ли оркестърът да бъде златен? Кога, защо и как се появява Маестрото? Какво представлява “човекът с биография”, наречен Мартинката? Защо името му недвусмислено повтаря названието на вид огнестрелно оръжие? Защо контекстуално разбираната пушка с човешки глас пита въображението ни: “Читателю, разтрепераха ли ти се мартинките?”.Обаче на Мартинката мартинките така и не трепват, нито окото, нито сърцето му. Има си момъкът, както коментира разказвачът, две души и две лица – за добри и лоши дни. Може би затова Маестрото /създателят на хармонията/ и Мартинката /дебнещата заредена пушка/ очертават контурите на златния оркестър и изрязват алтернативните му профили. Може би. Но всъщност има и нещо друго. Добрата захапка е важна предпоставка, но недостатъчно условие за раждането на музиката, на оркестъра и за израстването на музиканта.Да се доверим ли на автора?Правило 1: Ако не свириш по ноти – арестуват те. Затова не прави никакви интерпретации, никакви иновации и никакви провокации както тук, така и там на земята, дори да си Маестро.Правило 2: Ако не те арестуват – значи си предател или “човек с биография”, със “служебна кола и шофьор”. / Все за такива ли ще става въпрос, инати се разказвачът: “Някой ден ще намеря кураж да попитам за нас, обикновените, дето строят къщи и отглеждат деца. Ще питам: без нас ще Ви има ли?” /Една школска държава със златен оркестър стои на кръстопътя на широкия свят. Посоката вдясно отвежда към аплодисментите на директора и дървото на живота, което крепи небето и цялото мироздание. Посоката вляво преминава през погледа на огромното еднокрако плашило и мъмренето на същия ръководен социален надзорник. А писателят-публицист Иван и археоложката-художник Николина се опитват да си отговорят има ли вечна любов. Събира ги времето, азбуката на ценностите, стремежът да вдигнат завесата на профанното настояще, да погледнат миналото, за да видят бъдещето. Събира ги фактът, че са пораснали без да станат циници и сами трябва да дирижират партитурата на своя живот. Неслучайно, още в първата страница на романа, сянката на Иван е уподобена на стрелка на слънчев часовник. От този момент, до края на повествованието, персонажът ще се опитва да измери, преосмисли и остойности времето, но винаги ще усеща, че това му се изплъзва. Не можеш да каталогизираш живота и да го подчиниш на мисълта си, защото самата екзистенция те настройва по своята хронологичност: “Както винаги неговият /часовник/ избързваше с 5 минути, а сянката сочеше точното астрономическо време.”Светът, в който живеят героите на романа, е свят на подменените стойности. “Компетентните”, от гледна точка на социалната реализация, са нищо неможещите и незнаещите, некомпетентните са свободните и чувствителните – вечните деца, завъртели педалите на ръждясалото водно колело не към брега, а към хоризонта. Неслучайно пространството на мисълта-равносметка на персонажите е оркестрирано с картината на природната хармония, с жуженето на пчелина, с величествените реликти на миналото – “страничните кораби на базиликата”, “високите сводести прозорци, богато украсени с фризове на животни”, “общия продълговат капител” – както и с представата за златния оркестър: “Златният оркестър на детството прекрачва хоризонта”. Всичко това идва да ни подскаже, че досегът с хармонията, с креативното, с вечното е досег с мисълта човешка. И точно тази необръгнала мисъл ни прави безвременни: “…гласът на Иван сега – сто, двеста, хиляда години до това безвременно пладне…” Успоредно с креативите и съзвучието, оркестриращи мисловното пространство на литературните герои, живее демоничното настояще – химизираната долина, безработицата, разпадналото се семейство, погубеният оркестър. Между разтлението и надеждата са разпнати средищните персонажи. Тези антиномични дадености поделят душите им и определят драматизма на преживяванията им. Казаното се илюстрира от композиционната рамка на творбата: “Навсякъде избуя буренак…” – “Провикна се, понеже почувства ……. някакво велико пришествие, което най-сетне да ги направи щастливи.”Драмата на едно общество и една епоха е представена като субективна съдба на Иван. Какъв ще е изходът? Финалът на романа неслучайно е отворен. Колизиите продължават, тъй както продължава животът. Но ще можем ли да почувстваме болката, за да се събудим и утре. Това е фокусът на житейското русло според Сава Василев.Повествованието не пропуска да ни върне към една от основните теми на близкото минало – индустриализацията и химизацията на Девня – припомнена и преосмислена не като героичен акт, а като превръщане на карстовите извори на душата в долина на високите правителствени награди и безстрастната смърт. Колко му е вместо да откопаеш, да закопаеш историята и себе си – пресмята авторът. Дори и багер не ти трябва – вдигаш камшика и яхваш вятъра. Книгата е предупреждение за самоубийствения ни живот: “Излиза, че духът може да умре, ала тялото не, макар мисълта, безгръбначна и сива, отдавна да трепери и изтлява като свещица в плътската тъмнина.”Многозначна метафора е и заглавието на романа, фокусирано около два символа – летище и пеликани. И ако първата съставка се свързва с издигането, извисяването, спасението, то втората – отпраща към безразборното всеядство. Липсата на духовна екология ли ни превръща в пеликани? Да, те са ненаситни и поглъщат всичко, но ще могат ли някога да полетят? Авторът е категоричен – без духовна екология индивидуалното и колективното ни бъдеще са немислими.Наслагването на гласове е доминиращ художествен прийом в романа. Той е предопределен от жанровата специфика на творбата. Свързва се и с кинематографичната смяна на ракурсите. Често в рамките на един монолог се контаминират принципно противопоставящи се духовни присъствия, отварят се и отзвучават разпалени диалози. Така се раждат духовните издигания. Още преди да предприеме своите полети, Николина ги е извършила чрез мисълта и отново тича назад – към роящия се пчелин на миналото, а не към хоризонта на “булдозерната ни култура”. Определението е на самия автор, обяснено по следния начин:”оправдание за култура с нечие началническо слабоумие, с вездесъщата бюрокрация или с липсата на пари.”Финалът на романа категорично показва, че брайловото писмо на духа няма нищо общо с литературните награди, полицейските дознания и социалния просперитет. Всеки край е оповестен като ново взривяващо начало – нов развод, нова неразбория, нова многотиражка или нов проглас: “ да изречеш на неприлично висок глас нещото, което всички знаем и благоразумно заобикаляме”. Горчиво и тежко звучи реторичният въпрос след констатацията, че героите-актьори си остават същите и непроменени: “На кой бог се кланят те, Иване?” Права е Николина, “че нито един не излиза просветен и щастлив”. В контекста на казаното се сещам за аналогичните думи на поета-символист Стефан Тинтеров /Вен Тин/, изречени през първото десетилетие на ХХ век: “На този свят могат да ликуват само посредствените.” Как всъщност човек да се радва на просперитета на “булдозерната култура”. И какво остава тогава? Чувствителните хора като Иван и Николина просто трябва да напуснат парадите, да захвърлят партитурите, статуетките, наградите, да промушат с копието на мисълта си нарцистичното самодоволство. Това не означава екзистенциално дезертьорство, а осъзнаване на другата роля – забранената и непознатата – ролята на демиурзи на истинския живот. Затова те продължанат неуморно своето Сизифово движение – “Нагоре! Надолу!”, започвайки отново, по своему, напук на злобата и одумките. Чии тогава са думите или мислите: “Те са в нашите стъпки, нищо че никога няма да ни настигнат”? На Мартинката, на Маестрото, на Иван и Николина ли, на Пламен на Тони, на Ана-Мария или на бай Киро багериста? Има ли значение щом като всички са отдавна пораснали и са взели в свои ръце диригентската палка на живота си: “Странно, от ничие място видях Маестрото да върви към морето, на ничие място открих, че в мен живеят всички възрасти, победени от общия враг – времето.”Дали Маестрото е възкресен или мъртъв е въпрос на субективно отношение и мнение. Безспорен обаче е фактът, че са актуални и живи неговите насърчителни топли човешки думи: “Ситият е по-гладен на сутринта.” Гони ни и надеждата, че въпреки есента, пътят към летището не е затворен и не свършва никога. А дали там, някъде напред и високо горе над парадите на суетата и глупостта човешка, не ни чака нашият нов златен оркестър?
Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/78/index.php:248) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/78/index.php on line 248

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/78/index.php:248) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/78/index.php on line 248