ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА ИЛИ ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНИЯ ГРААЛ В ПОЕМАТА “ФРИНА” НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ





ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА ИЛИ ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНИЯ ГРААЛ В ПОЕМАТА “ФРИНА” НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ



Отдавна и заслужено литературната критика и история канонизират Пенчо Славейков за баща на българската модерна литература. Опитал перото си в различни жанрове, той се утвърждава като един от майсторите на поема в националната ни лирика. Прието е творбите му от този вид да се делят условно набитови и философски. Ако първите фокусират основните житейски възгледи на поета, то вторите изпълняват още една функция - представляват своеобразна поетическа история на изкуството в образи и картини. Откроявайки най-същностното в естетическите и етичните представи на отделните културни епохи, те са опит да се затвори кръга на познанието и мисълта, да се открие моделът на универсалното и вечното, вълшебният Граал, изпаднал някъде в подмолите на вековете. Наслаждавайки се на античната красота и хармония на човека (“Фрина”), които се явяват опора на ренесансовия антропоцентризъм и безсмъртието на личността-творец (“Микел Анджело”), Славейков достига до просветителските идеи за духовното оцеляване и мисията на водача-будител (“Cis moll”), преминава през тилилейските дебри на романтичния трагизъм (“Сърца на сърцата”), за да погледне с очите на душата-беглец и намери лек и вътрешно равновесие срещу грозотата и профанацията на делника.“Фрина” е най-ранната философска поема на поета, отличаваща се със своеобразна сюжетност. Основният универсален конфликт в нея е противоборството между красотата и грозотата, онагледен като междуличностно противопоставяне на Фрина и Ефтий. Този сблъсък е оркестриран от множество същностни мотиви, очертаващи различните му опозиционни нива: чувственост (интуиция) - разум, злоба - любов, старост - младост, мрак - светлина, изкуство - съд, традиция - новаторство, щастие - нещастие, избраник - тълпа, смърт - безсмъртие. И все пак ако трябва да определим кой от изброените мотиви подчинява останалите на себе си, превръщайки част от тях в аспекти за изясняване сложността на собствената си същност, това е красотата.Заглавието на поемата фокусира вниманието върху средищния лирически персонаж, а финалът възхвалява героинята, придавайки и статут на богиня. Композиционната рамка смислово оттласква към пътя, по който се достига от конкретното, преходното и повсеместното до универсалното и вечното. Поемата е категорична манифестация на Славейковото отношение към жената като носителката на красотата и хармонията. За да се извърви сложния път към съвършенството, отбелязва поетът, преди всичко трябва да бъдеш естет. Самата архитектоника на творбата озвучава представата за божественото, небесното, непреходното. Поемата е изградена от три части, отделени графично, но без заглавия. Три е основно универсално число, изразяващо интелектуалния и духовен ред в космоса и в човека. Символизира вечността, обединявайки трите координати на времето - минало, настояще, бъдеще - и провокира алюзия с триипостасността на битието и Бога: теза - антитеза - синтеза и отец - син - свети дух. Триъгълникът пък е визуален знак за божественото око, за всевиждащия демиург. В случая е интересно да споменем още едно от значенията на числото 3, което смислово е фокусирано в развитието на поемата - три са равнищата на човешкия живот: материално - рационално - духовно. Свързвайки казаното със семантиката на композиционната рамка ( от “сън дълбок” до “Фрина теа, Фрина зито!”), не е трудно да откроим стремежа на автора да ни покаже как и кога човек се пробужда и постига духовното и вечното. Показателен е и хронологичният обхват на творбата - нощ - ден, отразяващ придвижване от мрака към светлината.Първите стихове на трите части изграждат тематичната верига на поемата: І “Отдавна спят Атини в сън дълбок” - ІІ “Спря танеца…Плешивото чело на Ефтий” - ІІІ “ И пръсна се в зори, подобно гръм…” Изведената смислова цялост маркира и изхода от конфликта хубост - грозота. Ефтий е победеният, естетизмът и етичното начало ликуват.Представата за красотата обаче не е еднозначна. В поемата тя е преосмислена като многоаспектна етико-естетическа категория, чийто смислов регистър можем да открием чрез анализ на текста. Нейни носители са Фрина, харита Агатея, Хиперид. Алтернативните й опоненти са Ефтий и тълпата - символи на грозното. Средищният лирически персонаж е сравнен с най-ясната от всички звезди:

…и грей сред тях, като посред звезди 
Вечерницата златокоса Фрина.
Следователно единият от аспектите на красивото в поемата се явява светлината в буквален и преносен смисъл. В поемата Фрина е олицетворение на пътеводната сила-просветление към съвършенството. Нейният дом е единственото светло гнездо в заспалия град, а делата й - духовно осенение и рождество на загубилите се в мрака. Не е трудно да установим, че архетипната основа на този фокусиращ образа е самата богиня Афродита (или още както я наричат Киприда по името на родното й място остров Кипър). За това говорят признанията на стария и злобен Ефтий:

А Ефтий сам? В омая на страстта, 
в домогвание на една милувка, 
не ме ли той възнасяше - Киприда?!
Аналогично е възхищението и мнението на Хиперид, което ескалира до авторовото отъждествяване на богиня и героиня:

- Киприда! Вий нима ще поругаете 
богинята! На вас туй дивно тяло 
не вее ли небесно откровенье! - 
И преклони лавровенчано чело 
благоговейно пред Киприда-Фрина 
той сам тогава…
Ако се върнем към началото на поемата, ще видим, че Фрина е визуализирана като “златокоса”. Едва ли е необходима особена изобретателност, за да направим паралел с любимото представяне на Киприда от бащата на старогръцката любовна и еротична елегия Мимнерм като “златокъдрата Афродита”. Следователно вторият аспект на красота в поемата е божествеността. Преминавайки през уподобяването и отъждествяването на средищния персонаж със сакралното, творбата завършва с ритуална манифестация на единодушното обожествяване на героинята - “Фрина теа”. В случая метафоричният епитет “златокоса”, отнесен към Фрина, има още една съдържателна страна - оттласква към смисловото ядробогатство, развиващо представата за прекрасното в разглежданата поема. Разбира се цялостния текст и контекст уточнява, че става въпрос за духовно имане, освободено от материални параметри, а именно чувственост, отзивчивост, хармоничност, свободомислие, твърдост, воля, достойнство и т.н. Но всяка придобивка, всяко богатство се плаща и най-скъпо струват простите истини, които не можеш да проумееш цял живот. Действително, за да постигне пълно богатство на духа, Фрина трябва да заплати със страдание. Тя е наранена от представител на ония, които допуска в дома си. Казаното предизвиква алюзивна отпратка към Исус, който аналогично е предаден от ученика си Юда Искариотски, а после и останалите последователи на Спасителя един подир друг се отричат от него (както предварително пророкува на Тайната вечеря Назарянина). Личността-покровителка и в двата случая е осъдена да познае докрайсамотата, за да постигне върховата степен на прекрасното. След това и последиците са аналогични - отреклите се на тълпи се завръщат, пеейки “Осанна!” със същата гореща убеденост, с която преди това са крещели “Разпни го!”.Като истински демиург средищната героиня на поемата носи красотата в себе си и около себе си. Моделира пространството по свой образ и подобие, посвещавайки другите в тайнствата на битието. Домът й (“чертозите на Фрина”) е храм на прекрасното, но както споделя самата жрица:

Тълпата пълни храмовете; - храма 
на хубостта е само за избрани. 
Там няма достъп този на когото 
плътта е сал отрепка на душата!
От казаното можем да изведем следващият аспект на красотата - инициацията. Пирът в дома й “чест е за отбрани”, защото там те придобиват посвещение в хармонията, в изкуството, избягвайки от сивотата и пошлостта на делника. Плътта и душата преодоляват своята неравностойност чрез съизмеримостта и взаимодопълването си в този храм. Следователно друго съпътстващо измерение на красотата е хармонията. Подчертана и озвучена чрез освобождаващия от профанацията танц на харита Агатея, тя господства навсякъде в този дом. Подменя вакханалията със съзаклятие в името на красотата. Затова и празненството вербално е представено като “пир на грации”. Според античната митология старогръцките харити придружавали Афродита и в превод на български името им означавало “прелест”. В римската митология те са познати под названието грации. Ключов код към хармонията се явява името на танцуващата харита - Агатея. Разчетено в етимологично отношение, то се свързва с представата за добротата. Нека си припомним и популярния старогръцки афоризъм: “Антропос агатос кай калос!” (Човек добър и хубав!). Самата паремия говори за съзвучието между външна и духовна красота. Именно чрез посвещаващия танц на добротата човек открива хармонията в себе си. И така за Славейков другият същностен аспект на красотата е добротата. Тя е пътеводната звезда за поклонниците на прекрасното. Появата на харита Агатея (“видение въздушно”) е визуализация на самото изкуство. То идва, за да подготви човека за духовната степен в живота му. Освен това танцът (акт на изкуството) е производен от добротата и прелестта на хармонията. По този начин Славейков ни насочва към мисълта, че творчеството е свещенодействие, постижимо само за духовно и физически хармоничните и прелестни хора. То налага култа към красотата като основен принцип на общуване:

Прехласнати и упоени всички, 
очите си не снемаха от нея 
и властний дъх на красота и страст 
сърца им с трепет сладостен погали.
Изкуството е безмълвно съпреживяване. То е тайнството на говорещото мълчание, затишието пред буря:

Замлъкна пирът буен мигновено, 
замряха думи страстни на уста 
и чашите подигнати се снеха…
Изкуството в поемата е представено като врата към висшето тайнство. То твори красотата в битието и допълва нейната същност. Хубостта е изкуство. А колко хора го владеят? Танцът на Агатея е алегория на неуловимите проблясъци на истината във видимия свят, на търсенето на тази истина и нейното докосване до душите на избраните: “Ту се отбули от воала син,…. Ту се оголи….. и пак заметне……… и ей низпада излеком лазурний воал”. Описанието отпраща към индуистката богиня Мая, покрила с булото си света, което трябва да отмахнем, за да се освободим от илюзорната представа, достигайки същността на нещата. Булото на Мая заема същностно място в представите на Шопенхауер, който е един от учителите на Ницше. Движенията на танцуващата в поемата харита Агатея преминават през телесните очи на избраниците и достигат погледа на душата. Сетивното усещане за изкуството ражда духовния екстаз - “сърца им с трепет сладостен погали”. Освободено е съзнанието от подтискащата власт на ежедневието, на логицизма. Изкуството дарява избраниците си с нова непозната свобода на духа. Танцът се превръща в магична изява (“каскад вълшебен”) на самоопределението и на интуицията. Той е преосмислен в творбата като художествено ритуализиране на авторовото верую “да избереш себе си”, да останеш верен на природата си, на високото в теб. Това е Славейковият вариант на Ницшевия “залез на боговете”, разчетен директно в поемата така:

…и с боговете равен се усети, 
за миг поне, за кратък миг в живота.
Но придобиването на интуиция (свобода на сетивата и духа) чрез изкуството, като значим аспект на красотата,се противопоставя на войнстващите повсеместно схоластична мъдрост и казионен разум - атрибути на антипода на Фрина - Ефтий. Той визуализира в поемата старостта, злобата, лукавството, пресметливостта, ограничения човешки свят на социалните закони, отмъстителността, закостенялостта, варварството и егоизма.Ако за Фрина и нейния дом-храм висш закон е красотата на живота, а съдник - душата; за Ефтий законът има не духовни, а социални измерения и съдници са властимащите, лишените от чувствителност закърнели души. Хубостта на изкуството е предизвикана да се изправи срещу науката и мъдростта. И в този спор никак не е трудно да видим как Славейков ще открои и защити позицията на обичания си философ Фридрих Ницше. Всеизвестна е омразата на немския мислител към академизма, към миродавните формули и към догматичните слуги на вечната истина. “На застинали умове не вярвам” - афишира той и ни предупреждава, че човек трябва да се пази от учени люде, защото те мразят всички, защото са безплодни. Ницше се противопоставя не толкова изобщо на разума, колкото на рациото, което е пречка в живота, което схоластично убива екзистенцията. И действително Славейков представя Ефтий като отритнат от живота егоист и празноглавец: “Мъдрец е! - не е чудно, че не знай…”, “Хитрец е Ефтий; хитростта не знае // което знай - тя знае що и трябва!” Съзвучен с духовната теснота на героя е и външният му вид - “плешивий”, “низколобен”. Външният антиестетизъм ражда духовната грозота, старост и смърт. Обратно на грозотата и смъртта Фрина и нейният дом раждат живот. Красотата според Славейков е безсмъртна:

Една богиня само - Хубостта! 
В живота на безсмъртие начало 
и в мъртвото емблема на живота.
Тя е символ на вечната младост и жизненост. Млада е Фрина, млада е харита Агатея, млад е Хиперид, млади са и мислите им, преизпълнени с надежда. За този, който няма сетива за красотата, който е лишен от естетизма “и в младини за него няма младост”. Цитираният стих категорично илюстрира разбиранията на автора, че младостта е не толкова биологическа, колкото духовна величина.Други аспекти на красотата в поемата са опиянението - физическо и духовно ( Неслучайно домът на Фрина е храм на Приап - син на Дионис и Афродита. “Фригийско вино лей се изобилно”, а посетителите са “прехласнати и упоени всички”.) - и насладата (за това говорят думите на Хиперид - храмът на хубостта е наречен “наслада”). Красотата придобива статут и на нова реигия. Нейната жрица Фрина иска да изгради не материалния (земния), а духовния (небесния) град. Това се илюстрира и аргументира от думите й:

Не позволиха да въздигна Тиви - 
добре, тогава ще въздигна храм 
на Хубостта.
И действително финалът на поемата показва как всички се превръщат в богомолци на тази доскоро отричана и осъждана на смърт религия. Викът - “Фрина теа, Фрина зито!” - е зов “от хиледи гърла”. Модерният идеал на Славейков е именно въздигане светилище на прекрасното, в което жрец е свободният човек - творецът. Но и този храм, и тази религия имат нужда от оброчно вграждане на най-милото за опора, от своя жертва и тя е модерната душа:

…а в моя храм да дойде, който има 
душа и нея иска не напусто 
да принесе за жъртва…
Изправянето на Фрина пред съда е смислово поливалентна ключова проява. От една страна чрез нея Славейков извежда идеята за невъзможността да се обяснява изкуството. Всеки подобен опит се превръща в акт на съзнателната или несъзнателната му профанация. Дори желанието на поклонниците на Фрина да я защитят пред съда, изглежда в контекста на ситуацията необмислено, детински спонтанно и несъстоятелно, но затова пък достойно и прекрасно. Изкуството (респективно красотата) е натоварено едновременно с умножените функции на адвокат, попечител и съдник на самото себе си. То или докосва душата и я издига към небесното, или си остава тайнствено, непостижимо, неразбрано и затова отричано като непълноценно (аналогично на познатата ни Езопова басня “Лисица и грозде”). От друга страна изправянето на красотата пред “съд” е акт на “душевна пустота” според лирическия говорител. Жестът на отмятането на хитона от осъдената Фрина е тъждествен с откриване на хубостта пред очите на непознаващите я. Истината се явява като в разказа на Платон за пътя на душата: силна светлина, която замайва погледа на съзерцаващите я (“златолунний бляск… мряморни плещи… дивен стан… в тайнствено вълшебство осияни”, “Замая всички погледи прибули.”). Красотата на Фрина, нейното голо тяло, се превръща в синоним на “небесно откровение”. Тайнството на събличането (разголването) на подсъдимата е преосмислено като акт на духовно обличане, на прикриване и преодоляване голотата на съдниците. В съзвучие с казаното звучи откровението на Достоевски: “Красотата ще спаси света.” Принасяйки в жертва душата си, чрез своята голгота Фрина откупва и спасява душите на “сонмът хелиасти // а заедно со тях и цял народ.” Подсъдимата става съдия, който вместо злоба поднася любов, вместо смърт - живот, осеня мрачните чела с “блясък”, а безчувствените души “с трепет свят …изпълни”. Красотата не разчита на тълпата и не се приравнява с нея, а я издига към себе си. Тя е елитарна етико-естетическа стойност, а не разменна монета. Тя е изгубеният Граал, пътят към Храма и самият Храм. А от него търговците трябва да бъдат изгонени.

Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/79/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/79/index.php on line 246

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/79/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/79/index.php on line 246