ЗА НАТИРЕНИЯ ЧОВЕК И ПЪТЯТ ПРЕЗ НИЩОТО /Атанас Стоев/


ЗА НАТИРЕНИЯ ЧОВЕК И ПЪТЯТ ПРЕЗ НИЩОТО


“Натиреният човек” е книга, отразяваща деструкцията на света и нравите, на духовните стойности. Тя е лирически “разказ” за изгубването на живота, за потъването на автентичното, за убийството на сетивата и душите. В структурно отношение се отличава с мозаечна композиция, изградена от 4 поеми, проследяващи степените на всеобщия физически и духовен битиен разпад.Първата от тях “Мълчанието на очите” е фокусирана около един особено обезпокояващ съвременен феномен - обезценяването и убийството на словото.Свещеният език на нашите деди е похитен. Делникът смъква неговия свещен ореол, за да го изпрати на пазара за роби и подмени с безсмислието. Вместо средство и символ на общението между хората, словото се превръща във Вавилонска кула - разделяща личностите в общността, натирваща ги да скитат в пространството сами, без възможността да разберат света около себе си и да бъдат разбрани. Загубата на словото се преосмисля като синоним на крайното отчуждение: “като мехури думите край нас се пукат”. Основна тема на поемата е мълчанието. То е нееднозначно осмислено - и като нарушена комуникация, но и най-вече като мотивирана противодействаща реакция срещу ширещото се безсъдържателно многословие:

“ И става навик да грешиме с думите, 
и да ги слушаме от словоблудстващи.”
Мълчанието на лирическия персонаж на творбата се превръща в крещяща присъда, във вълшебно огледало, в което можем да видим истинския си образ и да измерим действителния си ръст. Мълчанието е най-чувствително към козметичните промени и намеси и безкомпромисно ги изобличава:

“ Приятелю, 
в мълчанието на очите ти загледан, 
защо се чувствам прикован 
на оня стълб позорен, 
където са изправяли - 
и с право! - 
предателите на живота?!”
Цитираните стихове категорично маркират факта, че мълчанието не означава премълчаване, а оценка и открита гражданска позиция. То съдържа в себе си съзнанието за дълг към потомците: “и нашето мълчание е явно, за другите, които идат”. Десакрализацията на словото и произтеклото от това мълчание за средищния лирически персонаж на поемата се оглеждат в аналогична подмяна на битийните стойности:

“Да бъде тинята 
и хляб, 
и радост в страховете ни 
невидими.”
Върхът на житейската скала на стойностите, вербализиран в народната поговорка: “Няма нищо по-високо от хляба!” - се превръща в дълбокото дъно на новия етичен океан на бита. Хляб става тинята, красотата - грозота, светостта - мръсотия, радостта - погибел, а животът - смърт. Така е отприщено нашествието на калта, която обсебва видимия свят и убива дивния невидим мир на духа. И този поход на мръсотията и покварата е ознаменуван от похищението на изконната духовна собственост и носи страшното име апатия. Средищният лирически персонаж изповядва:

“ А ти с какво насаждаш всеки ден душата си, 
когато семена очите ти не хвърлят в нея? 
С какво измерваш далнините на сърцето си, 
когато погледът ти хоризонта не достига? 
Кажи! 
Защото аз изгубих усета на сетивата си!”
Апатията е духовната кончина. Нататък не остава вече нищо. И тук е новаторският акцент на поета, който не ни пее познатата и репродуцирана многократно песен за човека бродещ през хаоса. Лирическият Одисей тук е пътникът през Нищото. Да бродиш през хаоса е къде къде по-лесно, защото все пак имаш достатъчно големия шанс да пренаредиш живота /макар и за себе си/ и да възстановиш хармонията дори и в илюзорността на субективния си свят. Но в Нищото? Там слизаш в деветия кръг на ада и трябва да пресътвориш отново всичко като бог. Едва тогава можеш евентуално да достигнеш изходната точка на пътник през хаоса, който иска да преподреди битието от гледна точка на хармонията. Следователно човекът минаващ през Нищото трябва да бъде демиург. Но как да стане това, когато той не е библейският Бог, а син на същото това Нищо? Може би чрез любовта?!Втората поема “Любов след войната” бележи следващата степен на световната деструкция. След като е подигран и унищожен езикът, идва време и на любовта, защото тя е другото име на живота. Съпричастната, радващата, споделената и опрощаваща любов е похитена от войната и превърната в отчаяна, зла, вгорчена. Тук войната не бива да се възприема единствено в прекия смисъл на тази дума. По-скоро тя става обобщение на грубата физическа сила, на насилническата демонична същност на битието, майсторски представена от Атанас Стоев като “венец от кървави къпини в голотата на леса”. В приведения поетически образ е апострофирана представата за венеца като маркер за победител. Озвучен чрез думата голота, кървавият венец се превръща в символ на двустранната загуба - и за получаващия го, и за даващия го. Така той се отдалечава и от представата за Христовия кървав венец на изкуплението на човешките грехове. Любовта през войната целенасочено е изобразена на фона на есенния пейзаж, който чрез психологическия паралелизъм е пренесен от външния свят в духовните измерения на лирическите персонажи и се превръща в единствено възможния сезон за тях. Тези герои получават статута на жители на вечната есен. Това от своя страна озвучава още повече усещането за разпад и прииждаща смърт. И най-жестокото е, че този кошмар - войната, е знаменателен с духовните белези, които остава върху снагата на човека, а не с конкретните материални загуби. Затова и следващата трета поема, носеща заглавието на самата книга “Натиреният човек”, разглежда следващата степен на деструкция - разпада на личността, на Аза.Какво представлява този натирен човек? Той е българинът от края на ХХ век, субектът без бъдеще /или по-точно с ограбено бъдеще/, прогонената от другите и от себе си личност. Лайтмотивът “и омърсявам всеки ден душата си” маркира стъпалата на този духовен разпад. Най-напред са компромисите, направени в името на семейството и децата:

“И спускам щори 
и решетки над гнева си, 
за да съм сигурен, 
че утре хлябът също ще лежи 
на масата ми… 
И моите деца 
ще виждат жив баща си.”
След това идва лъжата “в името на някаква забравена и невъзможна любов”. Невъзможна, защото любов и лъжа са несъвместими. А после е нашествието на житейската клоунада и на оправданието, отвеждащо до безпаметството и неверието:

“Така ли много обедняхме, 
че вярващите станаха неверници.”
Така подгоненият от прагматизма на битието натирен човек осъзнава как в началото без да си дава сметка, а после по инерция се отдалечава от себе си, става чужд на същността си. И в крайна сметка неусетно се превръща в жертва на чуждата и на собствената си глупост. Този именно финален реквием за човека служи като заглавие на следващата последна поема. Тя бележи и крайното стъпало на разпада - забравата и поругаването на свещеното минало, на рожденото битийно лоно. Това е един особено актуален съвременен проблем. Всички ние по един или друг начин се опитваме да избодем очите на миналото, които ни пречат да бягаме от себе си, от страната си, от дедите си, които ни пречат да се устроим райски някъде и сега. Но дори и ослепени старите икони идват в съня ни като войниците на Самуил, за да ни стряскат с немите си въпроси и да ни разпъват на духовната си Голгота. Не може да се забравят Ботев, Вазов, Яворов, Лилиев. Не могат да бъдат зачеркнати от съзнанието ни Далчев, Багряна и Вапцаров. Така че бягството от миналото и едновременната невъзможност за подобно бягство бележат трагичната същност на средищния лирически персонаж на книгата “Натирения човек”. Който иска и може нека да забрави, нека да бяга. Пътникът с унизително намалял духовен багаж, минаващ през Нищото, изведнъж се оказва че не е достигнал до крайната апатия. Остава на света едно малко и светло непревзето прозорче. Макар и безкрайно осиротял бродещият Одисей все още чува себе си и горестния си плач в подмолите на душата, все още в него се лутат сенките на дедите. Следователно е жив. Въпреки ослепелите легиони на думите и похабените сетива той не загубва докрай чувствителността си. Затова говори съсипващата финална канонада на риторичните въпроси:

“Но чува ли някой? 
Но вижда ли някой? 
Но страда ли някой?”
Нима е възможно мъртвец да си мисли, че е мъртъв? Щом разсъждава по този въпрос, значи още е жив и ще бъде!А сега нека пожелаем на Атанас Стоев никога да не забравя и да не изневерява на завета, сключен между него и битието, заложен в смисъла на самото му име. Атанас означава “безсмъртен”, а фамилията Стоев етимологически можем да изведем от глагола “отстоявам”. Нека именно отстояването на безсмъртното, на стойностното, на непреходното бъде същността на духовното му и житейско кредо.
Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/82/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/82/index.php on line 246

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/82/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/82/index.php on line 246