Яворовите прозрения за маската и нейната същност


Яворовите прозрения за маската и нейната същност
Стихотворението „Маска” е писано в град Нанси – Франция, през 1907 г., където Яворов е бил командирован от тогавашния български министър на просвещението професор Иван Шишманов, за „усъвършенстване по литература”. Следователно би трябвало да се очаква, че то ще носи влиянието на досега с една друга култура. То е поместено в цикъла „Прозрения”, който излиза от печат през 1910година. Но явно, че като време на писане се съотнася и към цикъла „Безсъници”. Какво е това прозрение, родено от безсъниците и носещо заглавието „Маска”?Създаването на творбата се свързва с втория период от творчеството на поета(времето на символистични търсения), който се отличава от дотогавашните творби на Яворов, защото подменя екстравертния подход с интровертен, наративната нагласа в поезията му(„Градушка”, „На нивата”) – с психологическа, конкретното – с универсално, националното – с общочовешко, социалните теми – с екзистенциални. Това е периодът на духовно съзряване на автора, когато той внася в поезията самолюбуването от самотата, гордата извисеност над тълпата, презрението към външната действителност, поетизацията на смърттта. И безспорно огромно значение за този преход в творчеството му оказва престоят в Нанси, където поетът чете Бодлер, Верлен, Самен, Франсис Жам, превежда стихотворения от Метерлинк, които излизат в сп.”Мисъл”. Творбите през този период доближават Яворов до модерната европейска поезия и откриват нова страница в историята на българската литература. Стихотворенията му от посоченото време придобиват смислова многозначност. Пластичното изображение на народния живот отстъпва пред музикалното внушение на стиха. Така Яворов успява да навлезе в „пропастите на душата”. Той се противопоставя на фалшивата идеализация на света, апострофира и унищожава устойчивите форми на бита и търси красотата на движението, на възникването и изчезването, на раждането и смъртта. Особено емблематични са заглавията на двата поетически цикъла, отбелязващи новото поетическо летоброене в поезията му (а и в българската поезия изобщо), както и смисловата им връзка. „Безсъници” превръщат човека в събеседник на себе си. Те са акта на инициация в същността на битието. „Прозрения” вече са следващият етап – плодът на тази инициация (откритите истини, жалониращи екзистенцията). Отговор на въпроса кои са тези истини дава архитектониката на посочения поетически цикъл. Първото прозрение се свързва с преосмислянето на понятието родина. Реторичните въпроси: „Но що си ти?” и „Къде си ти?” – откриват нов нетрадиционен отговор. Лирическият персонаж достига до извода, че тя е духовно пространство, което те спасява от вътрешна самота и те превръща в личност: „И ти си в мене...”, „И аз те имам – за да бъда сам в безброя”. Второто прозрение на поета гравитира около темата за страданието. В стихотворението „Аз страдам”, страданието е преосмислено като главен двигател на битието: „Кога летя, кога падам // аз страдам.”. „Сфинкс” извежда идеята за хладнокръвното коварство, което е неумолим спътник на живота. Прозрението за смъртта на словото и разпадането на връзките между хората е другото голямо осенение на поета. Композиционната рамка на стихотворението „Слово” е категорична смислова отпратка, аргументираща казаното: „Слова... .......се раждат и мрът” – „Безмълвие – ни звук. // Гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней.”. Убийството на словото пряко се осмисля като посегателство върху божествената духовност (светлата съпричастност) на човека в съответствие с началото на Йоановото евангелие: „В началото бе словото и словото бе от Бога дадено, защото Бог бе слово.”Най-голямо място в цикъла е отредено на прозрението, че любовта е смисъл на битието. Тя е представена като мираж – сияние, благослов, проклятие, раздвоеност, спасение. На това духовно откритие са посветени стихотворенията „На Лора”, „Пръстен с опал”, „Обичам те”, „Не бой се и ела”, „Проклятие”, „Все пак”, „Две души”, „Ще бъдеш в бяло”. В този свод от творби доминира представата за люботва храм, която лекува страданието, дава нови хоризонти и живот. И ако „На Лора” започва с мотива за страданието от любов – „душата ми е стон”, то „Ще бъдеш в бяло” завършва с откровението за любовта като „нов свят за двама ни, и свят, и храм”.Прозрението, че животът от изгрева до заника е разкрит като един „шепот насаме” дава заглавието на следващата творба. Тя е изповед равносметка за отишлата си пролет от екзистенцията на човека и настъпването на зимата. Сезоните на човешкия битие (раждане, живот, смърт) откриват огледалните си отражения и усещания в календарния цикъл пролет – есен – зима. Осъзнал и преминал духовните граници на житейските сезони, лирическият персонаж на Яворов достига до разбирането, че така търсената и очаквана нирвана е край нас, до нас, но ние се страхуваме сякаш да нагазим и да се огледаме в нея. За това свидетелства едноименната творба „Нирвана”. Само по себе си следващото стихотворение „Тома”(става въпрос за неверника Тома) обосновава психологическата причина за невъзможността да се достигне нирваната. Неверието (съмнението) това е грозното червейче, което прояжда вечната хармония и вечното блаженство. И така „Духът на въжделението”, който е призван да открива все нови и неподозирани хоризонти, се оказва поробен от неверието: „и ти не си свободен”.Така животът се превръща в маска на смъртта – жестока истина, до която стига потресен лирическият персонаж от стихотворението „Маска”. От своя страна тази „маска”, тази прикритост, ефимерност и неясност провокира стремежа към опора, към устойчивост, към пристан. Така се изгубват живот след живот („кораби малки”), устремени „Към брега”. От тази творба, въпреки трагическата предопределеност, остава убеждението, че без мисъл за бряг не може!Заглавието на следващото стихотворение „Да славим пролетта” звучи като спасително заклинание на живота. А и самото й съдържание извежда разбирането , че пролетта е истинският бряг за човека. Тя е символ на младостта и любовта.Неслучайно цикълът „Прозрения” завършва с творбите „Славата на поета” и „Песента на човека”. Според лирическият герой на първата творба славата е „Странна дума”, „обидна и жестока глума”. Не от нея има нужда човек, а от „Песента на човека” – т.е. от вътрешна хармония. Той трябва да чуе и разбере себе си: „от своя зов аз слушам ек”.Изложеният аналитичен разрез разкрива посоката на прозренията – от представата за колективизма (топоса родина) към постигането на единицата. Тези прозрения озаконяват разбирането, че човек е една неподозирана и необозрима вселена, която трябва да се самопознае и да влезе в хармония със себе си, ако иска да бъде в хармония със заобикалящия я свят и живота.Нека откроим каква е ролята на „Маска” в изложения път на прозренията. Изхождайки от композиционното й място – между „Духът на въжделението” и „Към брега”, не е трудно да осмислим функцията й като преграда за осъществяване на връзката между блян(въжделение) и действителност(бряг), между желание и постигане. Тази циклова композиционна антитеза се отразява и във вътрешната структура на стихотворението „Маска”. Достатъчно е да изведем основните мотиви в него и ще видим, че са представени като правило опозиционно: тълпа („тълпата гъмжеше”) – аз(загубен в тълпата „се лутах аз”), бездушие – душа, хармония – хаос, смърт – живот, сън(„в безумен сън унесен”) – безсъние („печал, която нивга не заспа”), ден – нощ („Беше ден, //свалих аз маската му и пред мен //въздъхна нощ и вече се не съмна...”), лудост (Носител на този мотив е само Азът :„из тълпата като луд”, „в безумен сън”) – нормалност.Лудостта е състоянието на оня, който не е изгубил сетивата си, който не е сложил маска (иска да бъде такъв какъвто е), който иска да достигне до същността на битието и неговата тайна – „Свръхземните въпроси, // които никой век не разреши, //дълбаех ням.”. Нормалността е маркирана като „карнавал” - пищна безчувственост и суета, куха помпозност и бляскавост.Други мотиви са опозиционната двойка блян – действителност. Словесните маркери за блян са „свежо рамо”, „поток от злато”, „залутан слънчев лъч”, „волен смях”. Блянът е визуализиран като тайнствена непозната – средищен персонаж в световната символистична поезия. Действителността е представена като „неделна гмеж”, безцелност и печал, студ („рано в студ сърцето ми замръзна”), тъмнина. Вместилище (основен топос) на тази амбивалентна антитетичност в творбата е градът. Той е огромното и бездушно каменно лоно на човешката скръб. Едва ли е случайна появата на тази тема. Тя се налага в българската лирика с творбата на Пенчо Славейков „По главната улица”. Но в нея още липсва зловещото предчувствие за съдбата на хората в индустриалния център. Това усещане се налага с произведенията на Яворов („Маска”), Д. Бояджиев („Марсилия”), Вен Тин („Градът”), Н.Лилиев („Градът”), Дебелянов („Миг”, „Пловдив”, „Спи градът”), Ракитин („В тишината на далечния град”) и др.Как е разкрит градът в „Маска” на Яворов? Негови словесни маркери са „тълпата гъмжеше”, „безцелно”, „печал, която нивга не заспа”, „лутах се”. Антитезата в първа строфа е живот – смърт. Кончината е призована да отстъпи, но е ясно, че тя доминира. Следователно градът е долина на смъртта. Негови емблематични аспекти са:1.     Представата за многолюдност – „стохилядният град”;2.     Усещането за обиталище на скръбта и унеса – непростимо рано идва това откритие за лирическия герой. То налага като следствие мотива за неизживяната младост, аналогично на Ботевия средищен персонаж в „Майце си”, „Към брата си”, „До моето първо либе”.3.     Градът е представен като пространство на неизживяната младост – „млад – на младост зноя не усетих”.4.     Изобразен е и като хоризонт на неистинността и измамността на видимото. Неслучайно още в заглавието и в самото началото на творбата акцентът пада върху карнавал и маска. Карнавалът е символ на измамните битийни радости, на неистинността на житейските страсти. Светът е видян като шумен театър или по-скоро като безсмислен и фалшив празник на смях през сълзи. Съпътстващ смислов ключов детайл на живота карнавал е маската. Тя е маркер на неистинността на житейските видимости, зад които се крие голямата тайна. При карнавалната маска винаги долният, сатанинският аспект е изключително проявен. В случая с разглежданата творба той е подчертан от демаскирането. Оказва се, че противно на архетипното очакване за карнавална маска, в стихотворението тя не е демонична, а лицеприятно маскиране на демонична даденост (тайна). Истинската същност на демаскирания ден е ужасната тъмна нощ. Яворов използва символът „маска” в две свои творби – разглежданата и „Мечта”. И в двата случая е налице представата за живот карнавал, а маската се преосмисля като ключ към тайната. Земното битие и в двата случая е видяно от поета като битие на сенки, призраци, видения, където маркерът на идентификация е лъжливата самоличност. Налага се идеята за видимото като лъжлив свят, лицемерие, лъжепознание.5.      Друг аспект на представата за града е липсата на хармония. Това е предадено иносказателно чрез появата и действията на tamborina. Тамборинът е носител на музиката и следователно на хармонията. Хармонията е пряко изразена още и чрез словесните визии „поток от злато”, „свежо рамо”, „блян”, „миг”, „зов”. В стихотворението е провокирана смисловата връзка „tamborin” – „изкуствен лозов лист”. Лозата символизира дървото на вечния живот. Това, че хармонията е успоредена синонимично с вечен живот е ясно и познато. Но в случая отново е апострофирана архетипната ни традиционна представа. Оказва се, че хармонията е преосмислена в „Маска” като изкуствена вечност (т.е. псевдовечност).6.      Представата за града се допълва и от отчуждението, повсеместно заместило чувството за съпричастност. Основна опозиция в творбата е противопоставянето аз – тълпа. Тълпата е маскирана и едновременно с това е представена като преграда, която отделя Аза от бляна – побягнал като слънчев лъч и красива любов. Множеството крие същността си от средищния лирически персонаж и му пречи да върви по пътя на своята чувствителност, да постигне споделеност. Затова се чувства самотен сред тълпата. Не носи маска и това го отличава от цялата заобикаляща го среда. Той (духовночистият човек с неубити сетива) е чужденец в този карнавален град свят. Категорично е подчертана липсата на комуникация, откъдето идва усещането за хаос. Това мироздание е символ на вавилонско разноезичие и отчужденост – провокира ни Яворов. Той ни поставя и друг контекстов въпрос, без да му дава отговор: „Какви са възможностите на Аза?”. Така задълбочава усещането за трагизъм и катастрофичност. Красноречиво ни показва, че битието на Аза в този чужд свят е печално, скръбно, безинтересно, безсмислено. Явно той или трябва да се подчини на правилата на множеството (тълпата), или да напусне (т.е. да умре).7.      Но нима не е смърт и да останеш? – провокира ни отново поетът. И действително другият същностен аспект на мотива за града е предстнавата за него като утроба и царство на смъртта. За да ни внуши това авторът използва обърната представа за библейския кивот: „Смъртта – не виждам друго в белия кивот // на твоите скрижали тайни, о живот!”. Кивотът е лунарен и морски символ, носител на живота, възраждащ и съхраняващ битието. В стихотворението обаче носи смърт, апострофирайки и традиционната цветова символика. Бялото става синоним на черното. Житейските (божиите) скрижали са припознати като диктат на гибелта. Така градът, прислонил „белия кивот на живота”, най-неочаквано и в същото време съвсем закономерно се явява зона на смъртта, парясана утроба. Композиционната рамка на цялото стихотворение също озвучава казаното: „Ден карнавален..... зовеше хората навън...” – „А пътьом, чак до късни тъмнини, // с конфети ме обсипваха жени.”. От светлината се върви към мрака.Коя е тогава основната идея на творбата – прозрението скрито зад маската?Тя е графично отчленена и подчертана, чрез позиционното изместване напред на двата последни ключови стиха от трета строфа:Смъртта – не виждам друго в белия кивотна твоите скрижали тайни, о живот!Битието се оказва едно външно помпозно, но вътрешно скръбно пътуване към смъртта. В него маската на веселието и празничните атрибути са заместители на изгубена чувствителност и сетивност. Тоест истинското лице на живота е смъртта.Нека се върнем към посвещението на творбата, припомняйки си факта, че Владимир Василев пръв достига до глъбинната поетическа същност на Яворов, наричайки го „поет на нощта”. Основната идея на „Маска” категорично мотивира правилността на тази оценка. Сякаш с посвещението си големият български поет иска да благодари на своя прозорлив по-млад съвременник и критик, да огласи на всеослушание, че Владимир Василев е успял да вдигне маската от лицето му и да открие онази ненакърнима и недостижима същност, която се крие зад нея.
Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/84/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/84/index.php on line 246

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/84/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/84/index.php on line 246