БЛАГОСЛОВИЯТА НА ЕДИН ЖИВОТ /За Севда Костова и нейните романи/

БЛАГОСЛОВИЯТА НА ЕДИН ЖИВОТ 
/За Севда Костова и нейните романи/
Къщата на ул.”Охрид” № 8 във Варна е затворена и изглежда необитаема. Може би вече е открила своя нов собственик? Хербаризираните рози (артистична приумица на бившата стопанка) навярно отдавна са смъкнати от вратите, защото Севда Костова ни напусна тихо и с достойнство преди няколко години. Тръгна си с тревожния въпрос, вербализиран в заглавието на една от неотпечатаните й лирически творби – „На кого те оставям, Земя?”. С нея потеглиха недовършените разговори с приятели, недописаните мисли, неосъществените преводи.Винаги съм считал, че книгите й са своеобразни молитви за живот. Те разкриват безприютността (“Без място в света”), одисеята (“Пенелопеида”) и благовестието (“Благовестието на Мариам”) на жената, която иска да спаси света и себе си от мрачните сили на Гога и Магога. Романите й отразяват колизиите на живота през погледа на зрялата и независима жена, на ПЕНЕЛОПА, ТЪРСЕЩА КОРЕНИТЕ НА СВОЯ СВЯТ. Двадесет и осем века след създаването на “Одисея” от Омир, тя си позволява да погледне от другата страна на огледалото и да проследи още по-жестоките и динамични духовни странствания на жената (Пенелопа) през ракурса на ХХ век. Физическата статика само подчертава, задълбочава и озвучава духовните трансформации на героинята. Във времето, когато християнството е съсипано от агресията и злобата, личните интереси, интригите и вождизма, Севда Костова отново протяга ръка, за да обърне страницата и създаде “Благовестието на Мариам” – женското евангелие за Иисус, със съзнанието, че жената е създателка на живота и нейно е правото на спасителното благовестие днес.Не само впечатлява, а шокира тематичното многообразие на нейните творби и познаването в детайли на толкова епохи и съдби. Това е поредното доказателство, че призваният писател не е провинциален самозванец, а космополит, дете и гражданин на света. С вещината на психотерапевт Севда Костова прониква в човешката душа, самата пациент и лечител на другите и себе си. Под микроскопа на времето следи как прохожда, пораства и съзрява човешката мисъл и как под нейния заслон човекът постига свободата си. Смирението на мъдростта ни прави истински – не да изглеждаме, а да бъдем. То ни дава опора да сме силни и пред смъртта : “И може би ще дойде ден, когато ще мога да кажа:”Нека бъде благословен животът, нека бъде благословена и смъртта!”(“Пенелопеида”)Коя е Пенелопа и какво знаем за нея? Нима тя е христоматийният пример за вярна съпруга и беззащитна майка? Севда Костова не признава и не използва готови рецепти и чути истини. Тя търси своя хоризонт на проблемите и героите си. Нейната Пенелопа няма нищо общо с константната Омирова героиня. В романа на Костова жената на Одисей пораства, приближавайки се и отдалечавайки се от мъжа на своите мечти. Тя не е домашната прислужница, която ще разплита платното, за да се измъкне от лабиринта на похотливите погледи на женихите, за да остане вярна на химерата. Верността е преди всичко самоуважение и затова героинята на Севда Костова ще я опази, но ще достигне и до идеята, че не само трябва да даваш, но и да получаваш вярност. Романтичният унес на хипнотизираната от мъжа (Одисей) млада девойка е изживян и постепенно подменен от чувствата и мислите на зрялата свободна жена, която няма нужда от повелител, а сама е господарка на живота: “Животът ми се движи по два кръга, единият, старият, вътре в нещата и другия над нещата и над самата мене. Бях благословена с просветление. Притчата на нейното битие очакване е притча за сезоните на човешката екзистенция, които вземат едно, а в същото време даряват с друго: “Не искам да се върна назад, да стана отново млада, нито да се задържа в неподвижност. Да вървя крачка по крачка към осъществяване на върховния промисъл, това е единственото ми желание.” Онова, което само не бива да бъде сменяно през всичките сезони на живота е красотата, разбирана в книгите на Севда Костова и като естетическа и като етическа категория. Тези мисли на нейната Пенелопа са своеобразен апел и зов към наслада. Животът не е неприятно поробващо и отблъскващо задължение, а удоволствие, което трябва да се съпреживее и изживее в определения миг. Той е кредит за взаимност и самоуважение.Осъзнавайки красотата около себе си, страдайки и чувствайки собствената си физическа недостатъчност, девойката Пенелопа постепенно чрез духовните си одисеи достига до съзнанието за собствената си красота и цена. Но това не е нарцистичната маниакалност, редовна спътница на човека, а овладяната мяра – равновесието между мисъл и чувство, себеподценяване и достойнство, вяра и безверие.Средишният персонаж в романите на Севда Костова е МИТОЛОГИЧНАТА (живеещата в митовете и създаващата митове) ЖЕНА. Нейните хронологични художествени визии са Изолда, Пенелопа, Мариам, Бринхилд, Гримхилд, Аслаук... Тя тръгва от невинното чувство на страх и преклонение към света, който я заобикаля (митологизацията на заобикалящия я свят); търси вярата извън себе си и в себе си; пише Евангелието на живота (“Благовестието на Мариам”) и макар че е “Без място в света”, познава своите истински “Корени” и воюваща и гневна (това е етимологичното значение на имената на главните персонажи от “Чеда на Вотан” – Гримхилд/гняв/ и Бринхилд/воюваща/) осъществява себе си като дете на природата и жрица в държавата на красотата и духа. В такъв междутекстов диалог могат да бъдат разчетени тематичните и смисловите хоризонти на творбите й, както и заглавията на романите й.Но над всичко и всички доминира мнението на Костова, че ДУХЪТ не може и не бива да бъде ограбен и изтъргуван. Той трябва да остане олицетворение и зов към красота и душевност, затова е символ на истинския живот: “Адам бе сътворен някога като тяло и душа, а Иисус бе дух. Не на всеки човек бе дадено да измине пътя между Адам и Иисус, но то бе целта, определена от всяко човешко битие…” (“Благовестието на Мариам”)Повествованието на Севда Костова носи привкуса на романтичната притча, която има за цел да ни накара да се отърсим от грубостта и цинизма на съвремието и да се почувстваме истински стойностни хора. 
ОТ ГНЕВА ДО СМИРЕНИЕТО В ОРБИТАТА НА ТОЗИ КРАТЪК ЖИВОТ 
“Чеда на Вотан” е книга за дълга и приятелството, за вината и изкуплението, за голямата любов, осмислена като амбивалентно мотивиращо понятие. Тя гради неуморно и едновременно с това без пощада руши и убива, аналогична на представата на Дебелянов за човешката душа. Колкото чиста и възвишена да е “рано или късно се превръща в алчно чудовище, което не знае насита и иска да има всичко”(236 стр.) Тази представа за любовта влиза в диалог с аналогичното й тълкуване в поемата в проза на Никос Казандзакис “Змия и лилия”. В случая и двете творби са своеобразни песни за безкрайната и безнадеждна обич, за вечното и неумолимо влечение, което е най-яркият атестат, че не си загубил сетивата си, че се съпротивляваш на света, че живееш в него. Както и в другите си книги, Севда Костова ни води през сезоните на тази неподвластна сила, които са преосмислени като сезони на препускащото време. Любовта според писателката е способна на всичко. Тя може да накара слънцето да изгрее, може да предизвика и внезапния залез и мрак. Тя е способна да превърне ангела в дявол и дявола – в бог; рая – в пустиня и пустинята – в рай. По своето космогонично звучение любовта в “Чада на Вотан” ни връща към “Песен на песните” на Соломон, към пантеизма на Кнут Хамсун, към космополитизма на Казандзакис и баладичния лиризъм на “Старопланински легенди” на Йовков. Тя е песента на сферите, гласът на живота, неговият възход и падение.Според Севда Костова никой няма право да предава истинската голяма обич. Дори, когато на пръв поглед изглежда светотатство, пак има своето божествено оправдание. Тя не е прелюбодейство, а просветление. Сванхил всъщност не изневерява на мъжа си. Много преди да потърси и намери ласките на сина му Рандвер, Ерманерих й е обърнал гръб, подчинил я е на себе си. Превърнал я е в своя собственост, с която “разполага според настроенията си, тъй както се разполага с кон или куче”. Даруването с обич е подменено с насилие: “Ерманерих започна да я измъчва за свое удоволствие, както правеше с всички зависими от него хора. Той не изпуска нито един случай, когато би могъл да я унизи или да насилничи над душата и тялото й.”(231 стр.)Любовта, според Севда Костова, не е и не може да бъде стока и собственост. Ако се превърне в такава, тя всъщност отдавна е погребана. Именно това кара Сванхил, умряла за живота чрез Ерманерих, да потърси възкресението в ласките на Рандвер. За разлика от баща си, насаждащ уважение чрез страх, синът е открит, светъл, общителен, нежен, обичан от всички. Любота просветление мотивира завръщането на Рандвер отново при Сванхил. След като е напуснал ужасен набързо родния дом и бяга от греха, той разбира, че грях всъщност няма, щом душите се търсят и сливат. Такава духовна обич не може да бъде загърбена. Затова се връща Рандвер, защото изоставайки я, изоставя всъщност себе си. Никой няма право да предава подобно чувство. Който обаче го стори, завинаги онемява. Такава е съдбата на Бикки – дясната ръка на Ерманерих, който съобщава на своя господар за срещите на двамата влюбени: “А Бикки изведнъж онемява... Дори в смъртния си час Бикки не проронва нито една дума. Той сам отсъжда, че това, което е казал на Ерманерих, му е отнело правото на говор за цял живот.”(245 стр.)Фолклорно-баладичните представи за любовта, победила смъртта, с пълна сила намират отзвук и в книгата на Севда Костова. Макар и трагична, макар и неосъществена приживе, голямата любов живее и говори за себе си чрез песните на скалдите. Обичта между Зигурд и Бринхилд е голяма, съдбовна, истинска, много по-задълбочено развитие на типа взаимоотношения Тристан – златокъдрата Изолда от “Без място в света”. Но докато Тристан в определени моменти постига любовта, то Зигурд е по-безпощадният. Съдбовната голяма любов е фатална. Влюбените вечно се търсят и взаимонараняват, но накрая заедно напускат света. Тя е “сватба на душата”, ознаменуваща живота лутане на силния човек, “огнена диря на паднала звезда, сиянието на жертвата, която се превръща в притча и вълнуваща мечта за поколенията”.(157 стр.) Не е трудно да открием архетипа на взаимоотношенията Зигурд – Бринхилд и Тристан – Изолда в мита за Пелей и Тетида, маркиращ борбата за надмощие между мъжа и жената.“Чеда на Вотан” е етиологична книга. В нея Севда Костова детайлно спира вниманието си на вечните човешки болести – злоба, омраза, завист, сребролюбие, горделивост, предателство. Тези болести обсебват както междуазовите отношения, така и вътрешният мир на персонажите. “Гримхилд се озлобява срещу братята си и най- вече срещу Хаген. Тя се плаши понякога от своята омраза, но не може да се откаже от нея. Навярно защото тъкмо тя я връща към живота, дава й основание да съществува, след като любовта не може вече да й го даде.”(171 стр.) Героите на Севда Костова са млади по дух и затова нещастието ги води към озлобление и омраза, но не и към пълно разочарование и отчаяние. Озлоблението и омразата са маркери на живот, докато отчаянието е тъждество на пълната и окончателна смърт. А персонажите на писателката са родени, за да живеят и спокойно да посрещат екзистенциалната кончина, когато трябва – без страх, без жалост. Някои от действащите лица, като Гримхилд, тръгват от добротата, детинската наивност и честност, но нагазили в чуждата злоба и предателство се променят неузнаваемо. Въпреки всичко те се опитват да запазят мярата. Животът не е и не може да бъде стерилен. Той, както справедливо отбелязва авторът, е едно непрекъснато и неумолимо преливане на крайностите. От невинно дете Гримхилд достига до хладнокръвно готвещата отмъщение жена. С философска дълбочина Севда Костова показва, че омразата е производна от физическата или духовната слабост: “Ала колкото Гримхилд се чувства слаба, ..........., толкова нейната омраза и настървение срещу Хаген растат.” Аналогичен е случаят с Албених. Отначало той се възхищава от Зигурд, а после това възхищение го довежда до ненавист, защото не може да се съизмерва с млечния си брат. Омразата го води дори до опит за убийство – опитва се да удави Зигурд в замръзналата река. Тази метаморфоза в душата на Албених и мотивацията за нея, кристализират в своя архетипен корелат – триадата “възхищение – омраза – смърт”. Тя е смисловото ядро в ритуалната практика на всички обособяващи се народи. Нека си припомним така разпространените митове за жертвоприношения (хекатомби) на боговете. За тяхното омилостивяване се дава най-скъпото, най-доброто, най-личното, онова, което буди възхищение. Така този, който отдава жертвата, тутакси се извисява в буквален и в преносен смисъл: от една страна удостоява с нужното внимание боговете, а от друга – замества обредния агнец в живота (лишава се от съперник).Отново слабостта мотивира победното нашествие на злобата и в сърцето на самия Зигурд. Колкото по-слаб се оказва героят да открие начин за възстановяване хармонията на взаимоотношенията си с Бринхилд, толкова е по-зъл и коравосърдечен към жената на своя живот. Колкото силна и непобедима е Бринхилд, толкова по-унизен и озлобен се чувства Зигурд, защото няма самочувствие на даващия сила и спокойствие, на осигуряващия сигурност. В случая гордостта ескалира до горделивост и желание за себеналагане. Но голямата любов не търпи победители и надменност. Тя самата е горда победа, а нейните избраници са оброчни агнеци. Неслучайно в жертвения й огън ще изгорят заедно мъртвият Зигурд и живата Бринхилд.Точно защото е разбрала, че любовта е победа, която изисква отказ от излишно славолюбие и власт Аслаук излиза истинска победителка в живота. Тя се отказва от правото на законен наследник на две царства – Исланд и Нидерланд, за да оповести, че остава поданица в царството на любовта: “Аз не искам да напусна Норге! Зная какво означава власт, защото, докато дойда тук, бях играчка в ръцете на онези, които я имат. Но знам и стойността на обичта, защото цялото ми детство премина без обич. Избирам обичта, Рагнар.” За разлика от предходниците си Зигурд и Бринхилд, които вечно бягат от любовта със съзнанието на въстанали нейни поданици, Аслаук не се страхува да я оповести и да й се подчини. Тя помага на любимия, като първа прави крачката към него, за да го спаси от съзнанието за неизпълнен дълг. Рагнар не може да разкрие обичта си, защото чувството за дадена дума го възпира. Аслаук му е поверена от Зигурд, за да й бъде защитник и пазител. Девойката помага на избраника си, като го освобождава от тази клетва. Тя го издига и го прави щастлив, без да го унизи и засегне. Затова е победителката в живота.И ако за повечето персонажи на Костова злобата е производна от слабостта и горделивостта, има и такива, за които тя е всеобща даденост по рождение. Те са силите на вечното зло – Фафнир (братовчед на Зигурд) и Хаген (вуйчо на Гримхилд). В техните души никога не се зараждат никакви противоречия, защото никога не са познавали доброто. И ако другите герои, които в определен момент се поддават на злобата, получават все пак право на изкупление, то Хаген и Фафнир са осъдени на смърт и в живота. В душите им равновесие не може да настъпи, защото в тях няма нищо освен зло. Приживе носят смърт на другите и двойно на себе си. Те са декласирани самотници, макар и да увличат понякога в кроежите си другите. Никой не ги обича и тяхното премахване носи слава. Зигурд получава вечния си геройски ореол чрез титлата награда Фафнирбани. Прославя се, защото е победител над злото (вслучая неслучайно вербализирано чрез името на Фафнир).За Севда Костова противоречивата същност на човека е белег на най-истинската му природосъобразност. Тя го прави непредвидим. Застанал пред енигмата на собствената си неопределеност, робуващ на себе си, на другите или постигал духовна и житейска хармония, той е като кутията на Пандора – отвориш ли я, най-напред излиза лошото и едва накрая доброто и надеждата. Така че човек се оказва най-голямото наказание за самия себе си.Севда Костова разглежда варварството като етична, но не и наследствено придобивана категория. То е въпрос на личен избор. Атила, който често е определян като исторически пример в тази насока, в “Чеда на Вотан” е разкрит като природосъобразен интелект, който не познава и не търпи поражение. Това впечатлява Гримхилд и я изпълва с уважение към него. Кой всъщност е варваринът? Той съвсем не е чуждоземецът, както най-често се предрешават нещата във фолклора. Костова поставя пръст в раната – варваринът е обикновено този, който стои най-близо до нас (вуйчото, братята...). Варваринът е подлостта и злобата, които покълват в душите ни и ни превръщат в свои роби. Той е част от нас и нашата действителност, опакото лице на онова, което сме призвани да бъдем. Често се крие зад благопристойната маска на дълга. Но има ли смисъл да играеш по неговата свирка и отмъщавайки не се ли превръщаш сам във варварин? Вендетата носи само разруха и печал. Съзвучен с казаното е финалът на романа. Желанието на Гримхилд да отмъсти на Хаген, води до смъртта на последния й син – Алдриан. “Не трябваше да мисля за отмъщение, не трябваше да предизвиквам злото! Исках смърт и ето, получих смърт!” – премисля героинята. И точно когато е най-разбита, постига смирението: “Атли, прости им и ги пусни! С Хаген, с всички! Пусни ги да си вървят без отмъщение! На кого е нужно то, Атли? Ние няма да станем по-щастливи ако Хаген умре.”Впечатляващо е повествователното конструиране на романа. Ремарките за Вотан, отграничени графично и хронологично в минало свършено време, изграждат тематичната мрежа на творбата. Те са смисловото ядро на романа и сюжетния му килватер, синаповото зърно, което приютява мисълта. Използваното сегашно време в същинската част на повествованието скъсява дистанцията, показва, че проблемите, хората и съдбите са вечни и сходни, че настоящето често е едно позабравено минало. И ако имаме поне малко памет, бихме си спестили част от множеството житейски проблеми и неудачи.В наративната тъкан на романа ще открием осъвместени ред приказни сюжети – например за спящата красавица и Пепеляшка; за подхвърленото дете в корито (както е в случая), в кошница или лодка по реката; за отгледаната от природата рожба на самодивата. Интересното е, че Севда Костова проявява изобретателността си и в новата им специфична авторска интерпретация. Архетипната схема за спящата красавица е разчетена в обратен ред. Не царският син отива при непробудно омагьосаната принцеса, а обратно – Бринхилд навестява Зигурд с молба да не сече шипките към пещерата й, защото споменът не бива да се унищожава, да се разсича и стъпква. А и самата героиня е разбрала, че миналото не може да се съживи. Животът иска и получава своето. Като Пепеляшка израства Аслаук и опазвайки сърцето си от злото, става обичана и обичаща. А това е най-голямото богатство, което може да се вземе от живота.Неслучайно бог Вотан води повествованието и разкрива смисъла на битието чрез различните персонажи. Етимологията на името му оттласква към представата за неистовия ясновидец, за шаманския екстаз. Той е владетелят на руните, посветеният в тайните на духа. Върховен бог у западногерманските племена, сред скандинавците е познат под името Один. Казаното може да послужи като ключ за декодиране смисъла на заглавието на романа – деца на провидението, на истинското посвещение и познанието за живот. А не е ли това основната идея на творбата, евхаристичното послание към читателя?Действително наше е правото и жребия да затворим поредната страница на голямата човешка цивилизация и да се опитаме да я разберем и оценим. Днес, в залеза на цивилизацията, Севда Костова ни връща към митологично-романтичното начало, за да извървим мислено пътя отначало докрай и да направим изводи за това какво представлява живота, кои сме ние, как сме живели.Ясновидецът, пророкът и богът Вотан създава и ни изпраща своя Зигурд, за да изпълни мисията на водач през битието. Неслучайно той е подхвърленото дете, аналогично на статута на човека в света, което дири път да се наложи, да разбере и победи заобикалящата го действителност, разчитайки единствено на себе си. Името на героя произхожда от древноисландското sigr - “победа”. А и едва ли е стечение на обстоятелствата названието на жената, която обича: Бринхилд – т.е. “воюващата”. Категорично и ясно се наслагва разбирането, че за да победиш, трябва да се научиш да воюваш в живота. Да воюваш без злоба, а с достойнство и колкото странно да звучи – със смирение. Неговият път напомня екзистенцията на всеки от нас. А не е ли това “пътеката на боговете”, както я нарече Севда Костова в последната си книга с авторизирани приказки?
Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/86/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/86/index.php on line 246

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/86/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/86/index.php on line 246