Преспанската икона в сянката на железния светилник

    Преспанската икона в сянката на железния светилникКато истински полифоничен роман „Железният светилник” доказва несъстоятелността на класификацията главни – второстепенни герои. Всеки от персонажите на повествованието е неповторим и незаменим стожер на битийното равновесие и пълнокръвност. И все пак две от децата на семейство Глаушеви носят съдбовния знак на избраника – Лазар и Катерина. Сама възпитала чедата си, Султана им вдъхва обич, доверие и респект към себе си, раздавайки им същността си. Идеята за порядъка в битововсекидневния живот унаследява първото й дете Кочо, а Лазар я раз-вива в публичното битие. Идеята за твърдостта и отстояването на субективните решения в личния живот намира върхова изява в Катерина, а в обществения – в Лазар. Затова те двамата градят представата за новата личност в патриархалното семейство Глаушеви.
    Образът на най-малката Султанина дъщеря се преосмисля като абсолютизиране на личното. Тя въплъщава красотата и жизнеността на женската природа, силата на виталната енергия и същевременно духовното и емоционално разкрепостяване на личността, наблюдателността и будността, преодоляването на консервативните морални и нравствени норми. Съдбата й разкрива трагичното изкупление на личната независимост, на свободния емоционален избор. Поведението й въплъщава традиционни черти от женската душевност: сила на страстта и неподвластност на чувствата, жертвена всеотдайност на сърцето, отстояване на собствените природни и човешки права.
    Началната поява на Катерина в романа е преосмислена през погледа на рилския монах: „Боя се за теб и за всички, които ще те срещнат... Запази я, Боже, от грях и да не става оръдие на греха.” Първата част от думите се свързват с интуитивното пророчество на монаха, че човекът, градящ свои норми и разбирания за битието, неприемащ готовите рецепти и канони на общността, е обречен. Страхът е именно от неизбежния крах, защото подобна личност е много ранима и уязвима. Няма нищо по-красиво и по-трагично от това да отстояваш себе си – такова е едно от Талевите послания в повествованието на романа, в основата на което е кодиран примерът на собствения му живот. Съден и смазан физически от българи, че е българин, авторът на „Железният светилник” след петдесетте години на ХХ век се превръща в културен Месия на собствените си екзекутори. Точно в този смисъл трябва да се интерпретират и следващите думи на рилеца: „Запази я, Боже, от грях” – т.е. предпази я да не направи компромис, да не се превърне в укротен, поробен и програмиран индивид от колектива и живота. Катерина трябва да остане емблематична личност, избраница. Трябва да бъде ангелическият спасител на волността, достойнството, другостта, а не техният палач. Трябва да бъде лъчезарният водач към естеството на аза, а не измилият ръцете си Пилат Понтийски, повлякъл всички към хаоса и мрачната допотопност на унификацията. Сякаш думите: „... и да не стане оръдие на греха” – са предупреждение точно затова.
    Всеки избраник носи жертвата в душата си и постепенно получава очите на духа и мъдростта, за да я види и осмисли. Тази картина поражда в него колебание. Това е последното изпитание на духа и тялото, преди да понесе кръста си. Затова и рилският монах се смущава и избягва да погледне на сбогуване в „тъмните хубави очи” на Катето – така както ясновидецът се бои от образа на страшното си пророчество. Страхува се да види ужаса от гибелта, който аналогично расте и в него. Страхува се да не се разколебае при вида му и да не се отвърне от правия път. Нека си припомним, че моментно раздвоение и колебание изживява и месията христос, молещ Бог да отмени горчивата чаша на разпятието, готов да избяга от изпитанието. Но това е временно смущение, което изпълнява функцията на стоп кадър и едновременно на инициация, след която изпъква безкрайно по-ярко силата на личността, преминала напред.
    Катерина е тази, която взривява спокойствието в Глаушевия дом, както Лазар взривява робската летаргия в Преспа: „Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието – като че ли всички в стаята се бяха заклели да мълчат.” И в други творби на писателя тишината и мълчанието са осмислени в негативен ценностен план – като контрапункт, провокиращ промяна. Те носят дъха на примирението, сивотата, мъртвилото, скуката. Катерина е стихия, която не може да бъде подчинена. Тя е волна като виното, което пие Рафе Клинче, като сестра на вятъра, който ще я приласкае и отведе от битийния друм. Невероятно ни напомня на лирическата героиня от Багряниното стихотворение „Стихии”. Ореолът на нейната красота допълва и оживява иконографичната хубост на Божана и дълбоката тиха хубост на Ния. Тя е огнена, пробуждаща и зовяща красота, наречена от традицията и разума грешна, защото руши стериотипите, премахва границите, поглежда зад хоризонта. Отношението на колектива към нея напомня поведението на дядо Власю към Албена от едноименния разказ на Йовков. Приготвил се да я удари с тоягата си, старецът така си и остава като вцепенен при появата й, а от устата му се разнасят думите: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена.” Така е и с Катерина. Ръката, която се вдига над тази хубост отпада. Разумът, който я осъжда се примирява и предава, разбирайки, че не може да обяснява каузално същността на живота. Обратно на логиката и очакванията тази красота чрез цената на смъртта се превръща от аморална вакханалия в очите на традицията в неин своеобразен глас на съвестта и морален критерий.
    Изневерила ли е героинята на името си, което произхожда от гръцки и означава „вечно чиста”? Според критериите на патриархалния канон – да. Според критериите на живота – не. Нима е грях да обичаш, да отдадеш себе си в името на другия, без това да е за сметка на близките ти. Катерина, абсолютизацията на личното, се движи единствено от позициите на любовта, но не и на егоизма. Тя пръска красота и обич навсякъде около себе си, опитвайки се да примири крайностите. Умее да се възхищава като истински естет на хубавото около себе си. Радва се на брат си Лазар и го цени, радва се и боготвори Рафе Клинче, възхищава се на големите бели ръце на рилския монах. Най-малката Султанина дъщеря е неосъщественият език на равновесието в повествованието, обединителката на девичата и женска хубост – в нейния дом и около нея се събират момите: „Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни.” Тя е скандална, защото е сакрална, също както е скандално сакрален рилският монах, напускащ Преспа разкървавен, подобно Иисус, потеглил към Голгота. Затова в края на романа нейната любов е вградена в темелите на сватбата на Лазар и Ния и на голямата народна сватба за свобода и независимост, която ще започне във втората част на Илинденската тетралогия. Нека не забравяме, че в основите на градежа се вгражда най-достойното, най-хубавото, най-милото, за да издържи той на превратностите на времето и на бурите на живота. А какъв по-голям залог за здравина от вечно чистата в помислите си и в действията си душа. Ако раждането на Лазар Глаушев се преосмисля като пречистване на самата султана, то смъртта на Катерина е големият залог за пречистването на цялото семейство. Затова и мъртва тя е ангел хранител – най-святата част от църквата в Преспа – иконостасът. Тя е жрицата на бога сърце в огромния храм на любовта. Тя е иконата за посветените, които могат да я видят и я носят в душата си.
    Ако Султана следва разума и подчинява всичко на него, дъщеря й е подвластна на чувствата, страстта, емоцията, които въстават срещу рациото и го превръщат в послушник на себе си. Ако майката е олицетворение на аполоническото начало, Катерина утвърждава представата за дионисиевското. Най-малката дъщеря на Глаушеви е гласът на личността, раздвижил блатото на традиционния ред и вонотонността, стреснал ленната патриархална дрямка. Той звучи драстично и красиво, осветява мрака, пробужда тишината. В „тъмните времена” се запалва не само светилникът на копнежа по националната свобода, разискрят се и скованите от традицията човешки сърца. Катерина е вестител на личното духовно възраждане на човека, на еманципацията на личността спрямо колектива, на правото сам да бъдеш господар на своя живот. Димитър Талев ни внушава, че не може без личностно самосъзнание и свобода да се стремиш към национална идентичност и независимост. Неслучайно иконостасът (апотеозът на избора и правото на личността) е подарък за сватбата на народния обединител и водач Лазар. Неслучайно мъртвата Катерина оживява в погледа и паметта на майка си, когато последната трябва да взема важни решения. Тя е предупреждението да не изневеряваш на себе си, превръща се в морален критерий на Султана, в глас на собствената й съвест. С жизнерадостния си смях, с невъздържаността си Катерина живее във всеки един герой. След нейната смъртвсички изведнъж порастват, остаряват и помъдряват. Тя е символът на младостта и жертвеният агнец в името на мъдростта на битието, която гласи да не се страхуваме да бъдем себе си, да следваме пътя на сърцето си и да живеем докато сме живи. Не нормативното битие, а волният живот е вечен. Затова точно той като непреходна стойност се превръща в обект на изображение на изкуството и в материализирано изкуство.
    Любовта между Катерина и Рафе Клинче е ренесансово безгранична и романтична. За нея са напълно съотносими стиховете от Славейковата балада „Неразделни”: „за сърцата що се любят // и смъртта не е раздяла”. Неслучайно с този толкова популярен мотив „неразделни и след смъртта”, чиито корени откриваме във фолклора, завършва романът. Физическата кончина не разделя Рафе Клинче и Катерина, а ги събира венчани в иконостаса. Любовта и изкуството побеждават консервативното прагматично битие и получават статут на вечност и непреходност. Изведена е категорично идеята, че без обич, без страст и чувство няма изкуство; както и представата, че най-голямото изкуство на този свят е любовта. Чрез нея Катерина се научава да вярва. Тя обича и се доверява на майка си, на брат си Лазар, на Рафе Клинче и се възхищава от тях.
    Лазар и Катерина са олицетворение на новата ренесансова личност в семейство Глаушеви. Те са научени да отстояват мислите, чувствата и разбиранията си от собствената си майка. Иначе казано новото се явява донякъде забравено старо. Ярка илюстрация на тези мисли е представата за младата Султана и сходството на нейното тогавашно поведение с това на дъщеря й. И все пак разлика има. Майката приютява и превъзпитава пътника и чужденеца Стоян, за да спаси умиращия род. Дъщерята пристава на пътника и чужденеца Рафе Клинче от любов – за да спаси себе си и самия него, такъв какъвто е, без да го наставлява и поучава. А не е ли това другият голям урок на любовта, че тя е посвещаващата интуиция, а не дидактическият остен на битието?

    Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/87/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/87/index.php on line 246

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/87/index.php:246) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/87/index.php on line 246