КАТО ПОЛИЧБА, А НЕ КАТО ПРОКЛЯТИЕ

/предизвикани мисли за „Добрия пастир“ и благославящия талант/

      Има срещи и впечатления в живота на човека, които като поличба те карат да вярваш, че на този свят няма нищо случайно, нищо мимолетно, нищо незначително. Към тях принадлежи първото ми докосване до творчеството и до човека Христо Христов, свързано с изложбата „Кръвта на овена“ и последвалия разговор с автора. Тогава бях уверен, че от години не съм виждал подобна цялостно завършена, осмислена и въздействаща експозиция. А да изпаднеш във възторг в скептичното ни ежедневие, забравил за битийните проблеми и обсебващите алиенация и апатия, да изплачеш и заживееш като новороден от творческата мощ и послание на видяното – за това заслугата и вината бяха на самия Христо Христов, на таланта му и на заразяващата любов, с която дарява всичко, до което се докосне и която вгражда в творбите си. Не скривам, а и не бих желал да крия радостта си от всяка следваща негова творческа изява, защото тя е поредното светло предизвикателство, оживяващо душата и даващо нови хоризонти на търсещия дух.
    Роден във Варна на 22 май 1963 г., Христо Христов учи в единствената на Балканите Специализирана каменоделска гимназия в с. Кунино, а през 1994 г. завършва Националната художествена академия в София, специалност скулптура в класа на проф. Димитър Бойков и още тогава е приет за член на СБХ. Това е и началото на впечатляващия му творчески рейд с над 20 самостоятелни изложби в страната и в чужбина. Негови произведения са притежание на редица колекционери и галерии в България, Германия, Франция, Белгия, Швейцария, Италия, Русия, Норвегия, Холандия и др. Получава престижни награди като „Златно перо“ за принос към българската култура, Първа награда на биеналето на малките форми в Плевен, Първа награда на конкурса на Алианц България за скулптура... Изработва наградни пластики за Европейската федерация по баскетбол FIBA, за Международната федерация по борба FILA, автор и изпълнител е на наградите „Спортен Икар“ на фонданция „Български спорт“ и на клуб „Спартак“ – Москва. Скулптурата му „По-високо от слънцето“ става символ на курорта „Златни пясъци“. Негово дело е и монументалната пластика в двора на Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София.  Ярко е представителното му участие в общата изложба в сградата на Европейския парламент в Брюксел през 2002 г.
        И ако бездарността бдително охранява границите на автономното си безличие, орнаментирайки ги с всякакви лъскави аксесоари, за да придобият шлака на европейската и световна мода; то органическата личност и стойностният творец се възхищават на живота около себе си тихо, спокойно, вдъхновено, опитват се и успяват да уловят мига и движението в него, неподправения образ и атмосферата, усмивката и празнотата и във всичко това заедно – дирята на създателя, с когото неусетно са се слели. Затова творците като Христо Христов нямат нужда от шумотевици и евтини рекламни пъзели, които с гръмки слова и с оракулски пози да пръскат за забавление сред шумните стада от клакьори потребители. А и за какво им са? Те преоткриват радостта в осамотението, в приятелската раздумка, в недопитата чаша ракия, в неповторимостта на малките неща, в умилително неподправения словесен водопад на детето, които ни дават шанса да сме живи. O, sankta simplicitas! /О, свещена простота!/ Ти си базата и завършекът на непостижимото и необозримото, на преходното и вечното.
        Преди известно време спонтанно изразих представата си за твореца и приятеля Христо Христов в стихотворение, което по-късно превърнах в песен. То започва така:
       В метала и във камъка забрави ли сърцето си,
     
галерата на вятъра успя ли да сподириш.
      Гергьовден е. Сирените запалиха небето и
     
къде ще отпътуваш, къде ли ще се скриеш?   
       И сега съм абсолютно убеден, че той никога не е преставал да пътува към хоризонта, за да види гледката зад него. Разбирам също, че никога не му е трябвало да се крие от нищо и от никого, защото с достойнство е посрещал всички урагани на съдбата. И цялата тази стоическа мъжка философия, в чийто център стои семейството е била и си остава неговата Светая светих,  неговия храм, който зографисва с най-доброто от собствената си интуиция и професионализъм. Затова и творбите му са завладяващи – един мощен щрих/едно състояние символ/, около който се заражда и развива неподозиран свят от обертонове, полусенки и отблясъци, един приказен регистър от прийоми, осъществяващ крачката от подчиняващата първична монолитна монументалност до освобождаващата сакрална ювелирна филигранност. Така че съвсем аргументирано в контекста на казаното, можем да обобщим, че той е сладкодумен създател разказвач на притчи от метал. В ръцете му бронзът се превръща във фееричен полифоничен витраж, в понесло се над света глухарче, черпещо енергия от поетиката на творческото мечтание. Къде на шега, къде наистина в началото на нашето запознанство попитах Христо дали обича да чете поезия. А той ми отговори: „Разбира се, дори се опитвам да я създавам от бронз.“   Сега в препълненото от платна и скулптури ателие той подготвя новата си изложба „Добрият пастир“, с която ще гостува в Холандия. Емблематичната пластика със същото название покорява и благославя зрителя. Един човек, разперил ръце като кръст, се е изправил срещу всички предизвикателства на природата и времето. В нозете му стадото се вълнува като притихнало море, готово всеки миг да изригне до небесата. И този пастир, образ и подобие божие, няма време да се любува на себе си, нарцистично да се самооблащава, вгледан в отразяващата го сянка. Той не иска да изглежда, а да бъде, да е благославящото разпятие над огромната вятърна степ на този свят. Композицията излъчва смирение, драматичност, красота и в същото време неподозирана мощ и могъщество. Гледаш и си казваш – няма нищо по-високо от него. Той е Голготата, но той е и Спасителят, непостижимата мачта на живота сред пустинята, която ни държи изправени. Той е родовият тотем, непоклатимата скала в тогата на светлината, където можеш да се скриеш на завет и да поемеш глътка въздух. Той е такъв какъвто е и такъв какъвто трябва да бъде! И макар че е закрилникът и водачът на стадото, той е и олицетворение на колективната сила, вълнуваща се край нозете му.
       Играта е мотивът, който обединява голяма част от подготвените скулптури, представени и в новия каталог на художника. В символичната пластика със същото име е изваяно грубото и шуплесто колело на живота, а от двете му страни две женски фигури. Лаконично, точно и въздействено творбата отразява разбирането на своя автор, че истинската жена/действителната съпруга/ и дъщерята, превърнала се в блян, могат единствено да завъртят педалите на битието в правилната посока, за да достигнеш и постигнеш себе си и предназначението си. „Блага/та/ вест“ и „Празник/ът/“ са представени като красиви езическо-християнски соларни символи, осияли живота на стотици хора и епохи. Могъщият бик и крилатият ангел обемат вертикалното разгръщане на художествената и смисловата парадигма на творбите. Зрителят се чувства извисен като Икар и в същото време стъпил здраво на земята, черпи енергия от нея като Антей. И колко впечатляващо красиво и трогателно е показана и изведена зооморфната тотемичност на слънцето и едновременно с това неговият имагинерен прозрачен ангелски зов. Така истински и така въздействено, че ти се иска да изкрещиш: „Да! Ние сме деца на слънцето – хтоничните ангели на земното светило!“
         Но какво би означавало слънцето без петела на утрото и детския порив. Едно, две, три – кукурига петелът, за да събуди „Утрото“. „Едно, две, три...“ – замахва с въже подскачащото момиченце и се превръща в птица на красотата и в люлка на слънцето. Казват, че не било време за романтика и поезия, че човешките души били обръгнали и грозни, ръждясали котви, потънали в мрак и забвение. Може. Но чии човешки души? А Христо Христов ни повежда „Към брега“ с лодката на съдбата, белязана с профилите и сенките на толкова човешки съдби. Над всички тях е преклонила глава и разпуснала коси Жената/великата майка, любимата, дъщерята/ и прилича на плачеща върба, на покрив и приют за мирозданието. Тя бърза да ни посочи своя „Дар“, „Хорото“/даващо ни съзнанието за устойчивост, основа и общност/ и да ни внуши, че „Всеки има своя кон“, своя „Полет“, своята рождена вълна, от която да се роди и разцъфне като Афродита. Но животът е полярен и дихотомичен. Затова след прекрасния слънчен полет Христо Христов ни повежда и към нощта на екзистенцията, към нейната лунарна символика, но без да прогонва креативния романтичен, естетически и етичен ракурс на творенията си. „Една луна, една лодка“ и „Орфей“, съзнателно позиционирани на две поредни страници от каталога, като че ли интуитивно оживяват в нас старогръцката легендата за ненадминатия певец, слязал в подземното царство на Хадес, за да търси своята любима Евридика. Нагазилата в луната жена е още по-красива и притегателна от слънчевата невеста, тя е вдъхновителката на творчеството, арфическата песен, покоряваща и довеждаща до умиление и катарзис на богове, хора и животни. Само когато последваш такава любов накрай света, в царството на сенките или през девет земи в десета, можеш да видиш и разбереш, че детето, че децата, плод на тази духовна и физическа отдаденост, са единственият истински „Зов“ на живота и стоят „По-високо от слънцето“, че тяхната слабост и беззащитност могат да пропукат и победят дори желязото. И едва след всичко това, извървял пътя си на човек – дете, съпруг и баща – като истински пастир на духовното си паство ще откриеш безбрежното „Море“ на душата си, златното „Равновесие“ в живота си, „Люлка/та/“ на смирението и на добротворството в себе си. И тогава можеш да нарисуваш „Тишина“, да откриеш „Морски сънища“ в мълчанието на рибата, да спреш „Край извора“ като вълк единак, приел съдбата си без да кълне – като поличба, а не като прокоба. Христо Христов с вещината на майстор разказвач на приказки и етиката на знахар лечител поетапно ни разкрива трудния възраждащ и убиващ път, който води отново към „Самотни брегове“, към „Носталгия“ – ще може ли една книжна лодка да пренесе нашите спомени и мечти надежди през океана на времето, да ни посвети в „Блага/та/ вест 1 и 2“, в „Празник/а/“, в „Полет/а/“, в „Утро/то/“, които приели вече живописната си визия показват другия, огледалния образ на металическите творби на Христо Христов, както аурата отразява нетленната същност на тялото.
    
   Много от зрителите, застанали пред „Каменно небе“ ще кажат: „Тежко, сиво, разпадащо се. И какви са тези луни – лодки или счупени подкови, ръждясали, помръкнали и захвърлени, разсипали и жигосали голата снага на времето?“  Но само преминалият през ада може да разбере и да се наслади на синьото „Очакване“, да чуе, създаде или разкаже „Лунна приказка“, да дочака „Свети Георги“, който възкачил коня си като победител върху огромната ламя ни припомня азбуката на кръвта и ни благославя като разпятие, като благ пастир на естеството за нова пролет, за нов живот. В този смислов, творчески и философски  контекст Христо Христов пестеливо и неопровержимо ни доказва, че „Пътят“ е „Дар“, „Среща с вълк“, „Усещане за полет“, че той е едно неочаквано „Отражение“ „Без име“, „Сватба“ и „Златно море“, благодарение на който достигаме до своето „Пробуждане“/житейско и творческо/ и до своето „Завръщане“ при корените, при рода, при семейството, при себе си.
       Наистина този каталог и тази изложба носят специфична знаковост. Те са притча за смисъла на човешкия живот и за неговото сакрално осияване. Композиционната рамка, отворена с пластиката „Молитва“ и финализирана с живописната творба „Завръщане“ недвусмислено ни насочва към семантичния акцент молитва за завръщането. И наистина тази изложба е благослов за верността на човека към себе си, към другите, към рода си, към семейството. Тя е притча за вечното завръщне към изконните начала, към изконната нравственост, към зората на човечността и човечеството, към онова, без което не можем и което ни дава съзнанието, че сме си у дома и си тежим на мястото.
       Затварям каталога, затварям очи, а творбите на Христо Христов продължават да разговарят с душата ми. И какво по-стойностно послание от това в навечерието и в началото на новата 2013 година.                                                         

Владимир Стоянов


Copyright © Vladimir Stoyanov 2014


Warning: session_start(): Cannot send session cookie - headers already sent by (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/98/index.php:425) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/98/index.php on line 425

Warning: session_start(): Cannot send session cache limiter - headers already sent (output started at /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/98/index.php:425) in /home/outsight/public_html/vlstoyanov.com/statii/98/index.php on line 425