I

СМЪРТТА

Заглавието е зловещо и отблъскващо,

и все пак – ако някой се наеме на изчете

стихотворението до края, казвам му:

няма нищо страшно.

Просто: един ден ще се завърна

в детството –

смъртта е може би просто завръщане.

Нивите ще миришат на хляб,

току-що замесен.

Преди да отворя докрай вратичката

дъсчена –

ще се полюлея с един крак на нея.

После мама в прозореца ще изгрее.

После ще мръкне –

и във дола ще запеят чакали.

Мама ще протегне във тъмното длан,

кротко мама ще ме погали.

Това са щурците, ще каже,

нима си забравила!

Виж нощта каква е голяма и алена –

нищо лошо няма да ти се случи…

Ще положи главата ми върху сгънатия си

лакът,

ще ми даде отново за пръв път да суча.

Аз ще се давя лакомо в топлото мляко,

ще броя последните глътки резливи.

Ще гледам мама и ще си мисля

колко е млада и колко е жива.

А на двора два бивола, черен и бял,

ще рият,

ще светят рогата им златни

2

като кинжали.

В скута майчин глава ще забия,

ще проплача внезапно и жално.

Няма страшно, мама ще шепне,

само с време да тръгнеш.

Затова дойдох тука първа –

да те посрещна.

И само аз да изпитам след малко болката –

когато отново от утробата ми те изтръгнат…

Ще възседна тогава черния бивол –

внезапно и тежко

той ще вейне криле и ще литне нагоре.

Остър въздух дробовете ми ще среже,

сухо гърлото ми ще загъргори…

Сетне спокойно и бавно ще се отпусна,

без да изпитвам вече ужас от гроба.

Ще прибера колене до гърдите си,

очи ще затворя –

и ще легна в една тъмна и

чужда утроба.

Керана Ангелова

3

II

ПЛАН ЗА АНАЛИЗ

I. Избор на интерпретационен подход

1. Мнението на Нортръп Фрай „Всяко произведение произлиза от друго“ и

движението на изкуството от мита към опита и обратно.

2. Спецификата на самото стихотворение и налагащата се триделна

синтагма: „Смъртта (заглавие на стихотворението) – Вечност (заглавие на цикъла)

– Подземна река (заглавие на стихосбирката). Асоциация с теорията на Юнг за

архетипите и пътя на осъществяването на архетипа в пространството и

времето.

II. Интерпретация на заглавието

III. Епиграфът и функциите му:

а/ специфика и оригиналност

б/ амбивалентен характер

в/ мотивировка на страха от смъртта – фолклорната опозиция „свое –

чуждо“

г/ опозиция „посветен (адресант) – непосветен (адресат): посветеният си

делегира права на посвещаващ (Харон).

III. Структура:

а/ кръгова;

б/ билатерална: между двете симетрични цялости (живот и смърт) стои

мотивът за преодоляване страха от смъртта;

в/ моделът за възкръсването и прераждането като инициация е заложен в

най-старите митове и в Библията. Той е цикличен – начало и край се

събират в една точка.

IV. Равнища на преодоляване на страха от смъртта:

а/ Образът на майката като медиатор – тя идва на границата между

битийното и небитийното. Майката е архетипен образ, затова поетесата се

4

позовава на него при посвещаването. Майката пресемантизира небитието в

свое, „изгрява в прозореца“ (фолклорна представа).

б/ Завръщане в детството – като към нещо познато, спокойно, щастливо,

завръщане в родния дом. Vita brevis est! (Животът е кратък!) Затова човек

иска да го удължи като недоиграна детска игра. „Вратичката дъсчена“ =

люлка, от една страна символизира детското, игривото отсъствие на страх;

от друга – колебанието между битийното и небитийното.

в/ Трансформиране на страшното в прекрасно:

чакали – песен – щурци (чакали = щурци);

черно (лошо) – червено (алено – нищо лошо).

г/ Мирово спокойствие на духа на лирическия герой, което придобива

художествено уплътнение в образа на кърмачето.

V. Пространственият модел на всемира (битийно – небитийно) ,

представен в стихотворението като бял и черен бивол:

а/ Разчита се на фолклорно-митологичното съзнание – представата за черен

и бял овен като символи на горната и долната земя. У нас слънцето често е

представяно като овен, но и като бивол.

б/ Усложненият образ „бивол със златни рога“ – външен знак на духовната

интуиция. Бял и черен – двуделната духовна интуиция (демоничната и

божествената).

в/ Образът на смъртта – черен бивол със златни рога като кинжали

(асоциация с древногръцкия бог Танатос).

г/ Смъртта и смисълът на битието – „отворени очи“, „затворени очи“.

VI. Стихотворението като вариативна съвременна художествена структура

на космогоничния мит за произхода на света:

а/ Образът на вечния и безначален Хаос – „тъмна и чужда утроба“.

б/ Могъщата и оживотворяваща майчина любов.

в/Богинята Нощ, носеща плода на вечната светлина – „ален

мрак“(пречистващият цвят на кръвта, изкуплението, живота).

5

г/ Бог Танатос – черен бивол със златни рога като кинжали, който вейва

тежко с криле.

III

АНАЛИТИЧНА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

Танатосът и Либидото са двете доказано най-силни чувства, които

владеят човешкия живот. Между тях се ражда и развива личността, прави

своя битиен избор, утвърждава ценностната си система, изгражда

иконостаса на своята сакралност и преизподнята на своя демонизъм.

Просто и страшно, вдъхновяващо и убиващо!

Каква е философията на смъртта? Еднозначна ли е? И наистина ли е

толкова страшна? С какво ни привлича и отблъсква тя? Какво е нашето

място в нея и нейното – в нашето ежедневие?

Спрял съм се на стихотворението „Смъртта“ от Керана Ангелова,

един от физиономичните и различни съвременни български автори на

поезия и проза.

I. За интерпретацията на творбата ще използвам смесена техника с

доминираща функция на митологичния подход.

1. Нека се позовем на една от основните идеи на най-яркия съвременен

представител на митологичната школа Нортръп Фрай: „Всяко

произведение произлиза от друго.“ Тази идея лансира „преплъзването“ на

архетипите и тяхната символика в пространството и времето. Архетипът

постоянно се самообновява, но в различен вид се преселва в нови и нови

произведения, зараждайки ги едно от друго. Културата (в частност

литературата) се развива в посока от „мита“ към „опита“ и от „опита“

отново към „мита“. Съвременното модерно изкуство повече от всякога се

6

стреми към първоизвора, който го е породил. Може би това е реакция

срещу времето на заместителите, стремеж да им се сложи край и

елиминирайки ги, да се върнем към естеството – природосъобразното,

вечното, инварианта, който поражда вариантите.

2. Този интерпретационен подход се провокира и от спецификата на

триделната синтагма, получена от заглавията на стихотворението, на

цикъла и на книгата: „Смъртта – Вечност – Подземна река“. Тази смислова

цялост оттласква към асоциация с теорията на Юнг за архетипите и пътя на

осъществяването на архетипа в пространството и времето: Смъртта

(частното, видимото) е една от визуалните проекции на Вечността

(универсалното), която от своя страна е съхранена в подсъзнателното

(Подземна река), невидимото, мътното, клокочещото лоно на архетипите и

оттам на изкуството.

II. Самото заглавие акцентира вниманието ни върху основната тема на

творбата, като възбужда в съзнанието ни многоаспектността на

абстрактното понятие – рамкирана от представите за абсолютния край и за

смъртта като инициация (възкръстване, посвещаване в нов живот)

Ако обърнем внимание на определителни член в заглавието, ще

установим, че той е деиктичен знак за познатост – т.е. смъртта не е

незнайна гостенка, вече сме се сблъсквали с нея, колкото и абсурдно да е

контактували сме с нея, преживели сме я.

Това е един от случаите, когато заглавието е максимално конкретен

огледален външен образ на съдържанието на самото стихотворение.

Придържайки се към индуктивния подход към текста, следвайки

последователността на четенето, нека съсредоточим внимание върху

епиграфа. Каква е неговата роля? Как се съотнася към разгледаното вече

заглавие? Какво е латентното му съдържание?

7

Той е оригинален с това, че не е взет според налагащата се практика от

друг автор, Не се мисли като чужда аналогия или опозиция, пораждаща

диалог с творбата, а носи белега на индивидуалната неповторимост и

оттам на част от авторовата интенция. Епиграфът има амбивалентна

функция: пряко, директно подканване и поощряване на читателя да

прочете текста (т.е. външна му агресивна функция) и конкретен смислово-

тематичен код на съдържанието на творбата (вътрешната функция на

епиграфа).

Мотото мотивира страха от смъртта с нейната непознатост, другост,

утаена в съзнанието на читателя като зловеща, отблъскваща. Подобна

представа е основополагаща за фолклорното ни мислене, където всичко

наше и познато е хубаво, а всичко чуждо и непознато – лошо,

подтискащо, зловещо. На вътрешния страх и напрежение на адресата е

противопоставено вътрешното спокойствие на адресанта, който явно

познава смъртта. Оформя се опозицията „посветен – непосветен“:

посветеният чрез инициация лирически говорител и непосветеният

реципиент. Нещо повече, лирическият говорител сам си делегира и приема

функциите на водач, на посвещаващ. Ако се изразим образно с езика на

старогръцката митология – на Харон, който е връзката между света на

живите и мъртвите.

III. Нека се спрем на словесната фактура на самата творба и да видим как

тя кореспондира с извлечената първоначална интерпретационна

информация от заглавието и епиграфа.

Стихотворението има кръгова, билатерална композиция. Двете

симетрични цялости раждане – смърт, онагледени като връщане към

детството, към светлата майчина утроба и „тъмна и чежда утроба“

обхващат мотива за преодоляване на страха от смъртта. Човек не

изчезва от космоса, а само преминава от битийното в отвъдното.

8

Моделът на възкръстването и прераждането, разбирани като инициация,

е заложен още в най-старите митове и в Библията. Той е цикличен и

включва в себе си събирането на началото и края в едно (начало – живот и

краят – смъртта, която е начало на нова екзистенция).

IV. Преодоляването на страха от смъртта на границата познато – непознато

е осъществено на няколко нива, като винаги образът на майката се явява

в ролята на медиатор. Тя идва на границата между познато (битийно) и

непознато (небитийно), между земята и небето. Образът на майката е

архетипен, затова и авторката се обляга на него при посвещаването на

непосветения. Попаднала отдавна в небитието (чуждото, непознатото), тя

вече го пресемантизира в свое. Майката е светлина („изгрява в

прозореца“). Това е също една фолклорна представа за ненарушимата

връзка майка – деца. Когато умре, майката се превръща в небесно светило

и продължава да се грижи за детето си от небето. Това идване на майката

като светлина на границата между двата свята (живот – смърт), бихме

могли да свържем и със спиритуалистичните представи на Жан Приор в

„Аурите“ – след смъртта душата се превръща в светлина и близките (най-

вече майката) първи посрещат душата в новия живот.

1. Едно от нивата, на които се осъществява преодоляването на смъртта е

представянето ѝ като завръщане в детството (т.е. като към нещо познато,

спокойно, щастливо, като завръщане в родния дом):

Просто: един ден ще се завърна

в детството …

Първата строфа внушава, че животът е твърде кратък, а човекът желае да

го продължи поне миг като недоиграна детска игра:

Преди да отворя докрай вратичката

дъсчена –

ще се полюлея с един крак на нея.

9

„Вратичката дъсчена“ се трансформира в люлка, която създава представа

за детското, играта, забавното, за липсата на страх. В същото време

подчертава и колебанието между битийно и небитийно.

2. Второто ниво, на което е разкрито преодоляването на страха от смъртта

е трансформирането на страшното в прекрасно.

а/ Чакалът е хтоничен символ. Той е обитател на мрака. Страхува се от

светлината. Ловната енциклопедия обяснява същността му по следния

начин: „хищник, производен между вълк и лисица, притежаващ

агресивната същност на единия и измамната хитрост на другия“. Според

„Панчатантра“ – сплетник.

Вместо с вой чакалът в стихотворението се свързва с песен, а майката

довършва тази възходяща трансформация на символите с думите:

Това са щурците,…

нима си забравила!

Чакал – песен – щурец: щурецът е символ на песента, романтиката,

изкуството. Майката трансформира хтоничното, ужасното, в песенно,

романтично, небесно.

б/ Нощта, мракът, тъмнината са символи на смъртта, страха, ужаса от

непознатото, неочакваното. А майката казва на детето си:

Виж нощта каква е голяма и алена –

нищо лошо няма да ти се случи…

В случая черното (непрогледното, страшното) преминава в червено

(по-точно в алено) – пречистващият цвят на кръвта, на изкуплението, на

живота. И в двата случая на трансформация: чакали – щурци, черно –

червено; се налага движение в пространството отдолу – нагоре. Червеното

небе, според Жан Приор, е съкровеното небе, божията благословия и

любов. С това пресемантизиране се постига тотално мирово спокойствие

на духа на лирическия герой. Това мирово спокойствие намира конкретен

10

израз в образната метафора за кърмачето, което се чувства напълно

защитено и в безопасност в прегръдките на майката.

V. Архетипният пространствен модел на всемира (битийното и

небитийното) е представен в стихотворението като бял и черен бивол.

Поетесата отново разчита на фолклорно-митологичното съзнание на

реципиента – представата за белия и черния овен като символи на горната

и долната земя. Вместо овен, който символизира мъжествената енергия,

жизнената сила (в Китай овенът е емблема на живота) се използва бивол.

Това обаче не е пресемантизация, защото ако се позовем на „Българска

народна митология“ от проф. Иваничка Георгиева: „Слънцето освен

антропоморфно у нашия народ се мисли и зооморфно като овен, вол, бивол

и т.н.“

В стихотворението имаме един по-сложен образ – биволи (бял и

черен) със златни рога. Този усложнен символ бихме могли да

дешифрираме, според Жан Приор, като видимия знак на духовната

интуиция. Цветовете (бял и черен) отразяват двуделността на тази

интуиция, свързана с доброто и злото, с хтоничното и небесното – т.е.

демоничната и божествената интуиция. Образът на смъртта в

стихотворението, представен като черен бивол със златни рога като

кинжали, който вее тежко криле и литва нагоре, можем да свържем с

древногръцкия бог Танатос – изобразяван с меч в ръка, с черно наметало, с

грамадни черни криле, от които вее гробна студенина.

Смъртта пряко се вписва във въпроса за смисъла на битието: дали ще

си отидеш с „отворени очи“ – свидетелство за неудовлетвореност, молба

към напуснатия свят (Христо Вакарелов „Погребални обреди“) или сам ще

затвориш очи като в стихотворението – сам ще затвориш последната

страница на живота, със съзнанието за удовлетвореност, завършеност.

11

Доминиращото оптимистично жизнеутвърждаващо чувство е

подчертано и от финала на стихотворението:

Ще прибера колене

до гърдите си, очи ще затворя –

и ще легна в една тъмна и

чужда утроба.

VI. Тази творба може да се разглежда като вариативна съвременна

художествена структура на старогръцкия космогоничен мит за произхода

на вселената:

1. Образът на вечния и безначален Хаос, от който се ражда света, в

стихотворението е визиран като „тъмна и чужда утроба“.

2. Могъщата и всичко оживяваща Любов е представена като „майчина

любов“ – най-висшата проява на човешка отдаденост и обич.

3. Богинята Нощ, носеща в себе си плода на вечната светлина Етер

придобива реалиите на „ален мрак“.

4. Бог Танатос е представен като „черен бивол със златни рога, който

тежко вейва криле и литва нагоре“.

Владимир Стоянов