АВТОГРАФИ ЗА ЖИВИТЕ
Там слънцето
с око на мъдра риба
свети.
Г. Братанов
Гледам разкривения почерк и замаха на думите. Сякаш тежък жътвар е застанал между редовете. Разтварям следващата книга – същото. От криволиците на автографите грее светлина и живот. Времето не е заличило нищо. И разбирам по-ясно отвсякога смисъла на автографите. Признавам, че никога преди не съм ги харесвал. А ето, че те са посланията, които остават и след като човека го няма. Те са светлото превъзмогване и докосването до вечната глъбина на личността.Никога не съм мислил, че ще пиша за Георги Братанов in memoriam. Всъщност не мога и няма да го направя и сега. За мен той беше и си остава един от най-зрящите и драматично изящни български поети, а словото на духа не умира. Дебютирал през 70-те години на ХХ в., за кратко време успя да се утвърди и докаже като класик на българската словесност.Пиша за Георги Братанов, който отдавна стигна Горната земя и сега стои там като ариергард и пастир пред табуните на звездочелите си стихове и чака вести от нас – неговите близки, приятели и познати, поданици и обитатели на долната тема на световната империя.Откъде да започна? Може би от това, че ти, братко, се оказа пророчески прав, че ще ни потрябваш. И днес наистина си ни по-нужен отвсякога с “Молитва/та си/ към човека”; с философски безбрежните и девствено чисти “Нощни светове”; с “Превъзмогване/то/”, открило път към “Мираж/ите/” на духа, към “Хипноза/та/” за щастие. От твоя словесен акордеон продължава да прелива “Топъл джаз”, който вае нозете на Венера от морската пяна и съзаклятнически ни подава “Ключ за Горната земя”. Какво, че “Изтича времето”, че скрипториите на човешките ни души остават нечути, забравени и разбити; че човек за човека е вълк вместо Бог. Quo vadis, Domine? Ти мислеше, живееше, мечтаеше в стихове. Всяка нощ фенерът на духа ти танцуваше в тъмнината като “щастлив и предан фар”, защото ти обичаше в стихове, страдаше в стихове, възкръсваше в стихове: “Нощта мълчи и слуша как рисувам.”. /”Раждането на Венера”/ При толкова много проза и словесна пяна това си е чисто разточителство, но и “Катарзис”, и “Причастие”. Сега и ние като теб мечтаем за “Къща сред звездите”, за “Бряг”, за “Празник”, за “Праг”, зад който се чувстваме силни, защитени и човечни.Пренареждаме се като поредна партия шах. Спомените си пренареждаме, настоящето, бъдещето – доколкото го има – също. И уж сме окати, а не можем да прочетем нито ред от мозайката на мирозданието. Сякаш някой ловко и жестоко е слепил миглите на душите ни, сякаш върху вода сме писали и продължаваме да пишем.Георги Братанов вярваше в Младенеца, обитаващ същността ни с ябълков цвят. Разговаряше с него и се молеше за него:
Човекът
търси свой съюзник
в себе си.
Дано душата му,
сърцето му,
очите му
най-после
и завинаги го подкрепят. /”Катарзис”/Да видиш в проявлението на личността теофанията и да я преосмислиш не като привилегия, а като изконно човешко право, е един от поетическите ипостаси на твореца Георги Братанов. За него човекът беше сърцевината и смисълът на екзистенциалната евхаристия. Той възприемаше междуличностните взаимоотношения като висше благо и задължение, като висше посвещение. Затова и поезията му е толкова хуманна и антропоцентрична.Кръвта му гореше и разцъфтяваше като ружа алена във вените на българската изящна словесност. Гласът му звънеше с камбанния звън на “Дванайсетият час” за тези, които имаха и имат уши да го чуят. Той вярваше, че душите ни са открити “като небе/ за светлината/ и безпределен път”, че те са “последните,/ живели тук / на топлата / като сълза Земя...”. Точно тази светла драматичност придаваше особен космополитен и филигранно-камерен финес на стиховете му. Правеше го желан и предпочитан събеседник за любителите и познавачите на литературата, за потъналите в мислите си мизантропи и за наивно вярващите, че злото е временен гостенин в нашия живот.Лирическият герой на неговата поезия е неизлечимо свързан със земята. Като истински Антей той черпи енергия и сила от нея. Тя е всепризнатата и непобедима богиня, майка на боговете и хората. Тя е лодката”Гея”, кивота, единственото спасение в потопа на битието. Земното привличане за него е “по-силна гравитация/ от синята примамност на звездите”./”Лодката”Гея”/ Лирическият персонаж е убеден, че трябва да прогоним есхатологичния мрак в сърцата и умовете си:
Защо живеем с мисълта,
че сме обречени,
че слънцето
над нас ще се взриви
и цялата земя ще стане пепел? /”Катарзис”/Той се самоопределя като представител на рядката и ценна порода на романтиците, които правят невъзможното реално, които са надраснали ръста на хляба с ръста на мечтите си. Тези личности са отъждествени с представата за достойнството, за Таворската светлина:
- Да превъзмогнем залъка! –
зовяха мъдро
пророците на всички времена.
И най-достойните го превъзмогнаха.
Ала за другите
той продължаваше да бъде
слънце,
....................................................
докато нови романтици се родят –
душите си,
сърцата си,
очите си обърнали
към истинското слънце
на света. /”Катарзис”/Макар че Георги Братанов се беше слял със словото, за да провижда и съществува чрез него, той истински и безрезервно принадлежеше на своите близки, приятели и познати. За него те бяха столицата /Небесният Йерусалим/, а славата и тщеславието – провинцията на битието. Пазя задълбочената му и насърчително щедра приятелска рецензия по повод ръкописа на първата ми книга “Ако повярваш”. В нея нямаше никакви каламбури, маниерност, назидателност или хитруващо словоблудство. В същото време не беше подминато без коментар нито едно стихотворение. Откъде намираше цялата тази енергия, съпричастност, любов? Благодаря ти, Жоро, за уважението и предаността, с които ме дарува през годините!Провокиран съм да се опра отново на стиховете на поета, за да възкреся още един скъп спомен:
Човекът в мен
душата си е стинал и ридае
като бог,
жадуващ за близнак, за брат, за двойник,
какъвто ще да е,
но само да е жив... / ”Дихание”/В подобно духовно и физическо състояние се намирах през лятото на 1996 година, попаднал в една от черните екзистенциални дупки, от които почти няма излизане. Не можах да почувствам дори моментно облекчение от вестта за приемането ми в СБП по това време. Но телефонният звън, неподправената радост и думите на Георги Братанов по този повод бяха един от гласовете, които ме върнаха на белия свят. След това нееднократно съм се убеждавал, че възкресителната ритуалистика е другата присъща мистична сила, изпълнила аурата на стихотворенията му:
По радиото свирят джаз.
Навън е нощ – огромна, тиха нощ.
Дори злопаметната кукумявка спи,
измамена от тишината,
че работа за нея няма.
Акациите светят. / ”Още една нощ”/Георги Братанов ясно виждаше язвите и пошлостта на съвремието ни, катастрофичността на времето, но като истинско дете и мъдрец се радваше на красотата на мирозданието. Той успя да изгради в себе си и да отстои позитивно отношение към действителността. Знахар и жрец на прекрасното, неговият лирически говорител изповядва:
Не се страхувам от смъртта.
Страхувам се,
че няма да успея
на този свят сред красота
и с обич да живея.
.....................................................................
Нали със звездна красота
аз искам и Земята да огрея –
не се страхувам от смъртта,
страхувам се,
че няма да успея. / “Изповед”/Изтъкан от обич и светлина, уповаващ се безрезервно на семейството си, поетът дари едни от най-светлите интимни лирически творби на българската поезия. С пиетет и преклонение той издигна представата за жената, която в неговата душа имаше многобройни неподражаеми съдържателни измерения и визии, но едно име – Руска. А това също е знак за вярност, благородство и сила. Когато неговият лирически персонаж говори за любимата, усеща, че пуска корени и постигнал представата за вечност и устойчивост, се понася към звездите. Той представя любовта като медиатор между световете и хората, като ритуал на духовно раждане и олтар, пред който може с достойнсво да коленичи.Сливането с природата е другата житейска и творческа сила за човека и поета Георги Братанов. Той преосмисля този акт като пречистване, като светло и непобедимо съзидание:
Денят е ясен.
Въздухът е чист.
Земята се е пременила с пролет.
Пчели щурмуват звънналата вис
над скрития в гръдта на хълма
погреб. / “Пасторал”/Следите на човешкото присъствие в случая са представени с нелицеприятния си профил като омърсяване, оскверняване, застрашаване на мирозданието. Само с един образ - “скрит погреб”, поетът събужда мисли и асоциации за лукавото, потайно и самоубийствено самозалъгване на човека, за неговата агресивна дихотомна нагласа. Нима той, венецът на творението, трябва да минира със смърт житейското си пространство, вместо да се приобщи и слее с хармонията на природата? Болезнено и мъчително възкресяващо звучи риторичният въпрос на лирическия говорител: “Зеленият дом... ще се срути ли?!”. / “Предчувствие за натюрморт”/ Той е изпълнен и от контекстово изведения апел – “Назад към природата!”.Георги Братанов приживе предпочете светлината и затова остана завинаги в нея. Самото му име смислово обобщава и завършва представата за личността му. Георги – пряко и неразривно свързан със земята, с нейното възкресение и хранение. Християнската логика отпраща към светеца спасител, дръзнал да се противопостави и да прониже с копието си халата на злото, мора и сушата. Братанов – недвусмислено напомня за свой, за близък, за братски съпричастен към всичко и към всички.
Владимир Стоянов