„ВСЕ ЕДНО“ или Антимовския хан, в който Вълкадин говори с Бога

Твоя е само онази истина,
която си докоснал със сърцето си.

     През последните две десетилетия Коста Радев се наложи като едно от най-ярките имена в съвременната ни белетристика. Той надигна завесите на похабеното слово, за да открие пълноценния свещен извор на думите като познание и творяща сила. Затова всяка негова нова книга се асоциира в съзнанието на призвания и непредубеден читател с малка лодка, която пътува към изконното ни аз, към залеза, преосмислен като изгрев на духовното просветление, към бъдещето, което ни принадлежи като мечта и като реално ежедневие. Убедително потвърждение на казаното е и последната рожба на автора „Все едно“.           
    Рядко се достига до такава всеобхватна прецизност и филисофичност в едно заглавие. Рядко и заглавието в артистичната си сянка може да събере необозримото. Не че предходните названия на творбите на Коста Радев са ощетени в това отношение. Напротив „Лунни конници“, „Сенките на Вавилон“, „Лабиринтите на Монтевидео“, „Розата на ветровете“, „Пентомастики 1 и 2“ носят в себе си поотделно и възвисеното, и артистичната ирония и неподозирания смислов регистър на внушението. Но  всичко това взето заедно кристализира във „Все едно“ – органика и хармония на противоположностите, събрани в един лапидарен крилат и неизчерпаем израз. Кратко и подвеждащо ясно, а всъщност по-дълбоко и безкрайно от сенките на човешките цивилизации, преминали като прилепи по бреговете на тази земя. Епиграфът на книгата е ударен насочващ екстрат – произтичащ от същността на повествованието и насочен към него: „Когато бях млад, имах отговор за всичко. Сега имам въпроси за всичко.“  Това мото налага представата за началото и за края, събрани в една точка на кипене. Нещо като 12 – я час, когато завесите падат, когато завършва старият цикъл и започва новият. Нещо като Тайната вечеря, в която Жертвеният агнец и Спасителят постигат смирението на обединителната хармония.
        Впечатлява и обобщаващата жанровата неопределеност и в същото време полифоничност на творбата: „Книга за мечти, прокоби и анатеми“. През Средновековието думата книга означава „писмо, послание“. В тълковния речник  остарялото й значение се свързва със знание. Нито повест, нито новела, нито роман, а преживяно знание за хубавото и лошото, за красивото и грозното, за нравственото и безнравственото в този живот. Не логически умопостроения, абстрактно и модерно облечени в духа на доминиращия съвременен литературен дискурс, а път на сърцето.
       В словесния свод на тази творба животът е приет и представен като божия музика и песен, сътворена и изпълнявана на някакъв непознат, несътворен още инструмент, с друго подреждане и на думите – и иронично, и небесно, и земно, но не модно, а просто и естествено. Защото най-трудното и неестественото е да бъдеш реален и неизмислен в света на славата, на наизмислените и коронясани посредствени звезди, на заместителите. Разказвачът осъзнава и внушава на читателя, че никой музикант не е в състояние да налучка тази музика, нито вербален фокустник да измисли такива думи. И в същото време да усещаш, че всичко това е в теб самия и трябва да го изкараш от душата си, да бъдеш себе си /чорлав, космат, недодялан и болезнено чувствителен/. Какъв удивителен урок е тази книга за епигонството, гарнирано с всякакви модни подправки – от изтънчено източните до брутално еротично-балканските. Защото наистина славата е като оня огън, който гледаш през стъклото на преминаващия влак на живота, прекосил и това повествование, носещ в утробата си разказвача както кита в корема си Йона – няма мирис, няма следа. Имало ли я е, или я е нямало? А изкуството /любовта на живота/ , според автора, трябва да бъде шепа пепел, която да стопля поне двама или повече съмишленици. С подобно вербално и смислово звучене Коста Радев продължава белетристичната линия на Йордан Йовков, като гради своя духовен Антимовски хан, своята родина на прекрасното и вечното, завършващ именно с  шепата пепел, която топли вечните му жреци и обитатели. Предлаганата книга за читателя е синтезирано психологическо повествование без еквилибристична словесна претенциозност, но със сериозни смислово-изказни основания и внушения. И най-важното тя е своеобразен нравствено-етичен катехизис и требник, послание на романтика, а не словоизлияния на обръгналия и самозабравил се циник.
     Предизвикателство е да вникнеш в невъзможното осмисляне на простите вековечни битийни въпроси. Да ги изчистиш от сивия безсъдържателен шлак, с който са замазани през годините като църква, превърната в музей на атеизма. Да накараш въпросите да зазвънят с всичките си обертонове – неочаквано, на различни нива и непредсказуемо. Спомням си, че през годините, редовно съм бил замерван с остроумната критическа фраза: „Призваният творец не дава готови рецепти и отговори. Неговата задача и заслуга е да постави въпросите на своето време.“ При Коста Радев всичко е подведено и решено по друг начин и това ме радва и преизпълва с уважение. Той взема шаблонизираните и смислово убитите основни въпроси на битието, съживява ги, като ги озвучава от различни гледни точки и им дава личното си решение като вариант. Т.е. все едно дали е така, но аз така го разбирам, а що се отнася до теб, читателю, не знам, помисли. И много интересно цялото повествование върви конструктивистично деструктивно. Имах чувството, че някакъв нов Дерида променя калейдоскопично битийната визия – ту мъжка, ту женска, ту андрогинна, но не за да смайва възприемащите, а да апострофира шаблоните в съзнанието на читателя. Стреснах се от смазващия въпрос, превърнал се в основен лайтмотив на повествованието: „Защо по дяволите ни е даден този живот?“ Може би защото ние всички по един или друг начин бягаме от отговора му и сме като учителите от книгата в онова далечно село, които за да не поемат евентуален риск с решаването му, се сменят като на конвейр и не се задържат там. И изпитах човешко удовлетворение, но не като източния учител, който чака да го погълне пустотата и в нея да се яви прозрението. Зарадвах се на автора, който осъзнал истината, че отдавна сме се превърнали в пустота прави и следващата крачка, провокираща читателя сам да търси просветление: „Може би за такива мигове като катарзис ни е даден животът.“ Просто, ясно, хипотетично, далеч от досадата, апатията, превзетостта и нравоучителността. В синхронно съзвучие със заглавието на творбата – Все едно, животът е един непрекъснат катарзис, в който достигаме себе си. Но за да има катарзис са нужни сълзи /т.е. чувствителност/ и полярни противоречия/на обществено и на субективно равнище като личностния разнобой на единия от героите с неговите алтернативни А и В същности/ , взривяващи обективните и субективните дадености и индициращи движението към съответна промяна. Дихотомично е и цялостното повествование като  живота: от една страна Джакомо Казанова /поезията на живота/, от друга – Прокълнатите поети /живота на поезията и глобално на изкуството/. В това отношение повествованието и средищният персонаж ми напомнят старобългарската литература и старобългарските писатели 9-10 век /златния век на българската култура/. Те са избягали от аскетизма и са търсели, радвали са се и са показвали дихотомичната хармония между „видим свят и дивен свят невидим“. И са знаели, че творецът и на едното, и на другото е Бог. В повествованието разказвачът се обръща ту към учителя Казанова, ту към учителя По, а в същност накрая чрез катарзисите, през които преминава се превръща във водач на себе си през ада и рая на този живот. Не Вергилий, не дори Пиндар, за когото с основание многократно Коста Радев напомня в творбата. Превръща се в един съвременен и безвременен /универсален/ Вълкадин, който говори с Бога. В неговите реторични въпроси и полярно сменящи се повествователни ракурси се крият отговорите на Естеството. А и къде да го търсим Бог, ако не в себе си? Справедлив и стряскащ е контектуалния въпрос на книгата: „Защо тези, които търсят и постигат хармонията на противоположностите – екстрактът на живота, са бездомници, деца на небитието, прокълнати? Защо кръчмата се превръща в храм, а храмът за съжаление – понякога в кръчма? Преосмислена и обогатена е и архетипната представа за кръчмата като територия на духа, а не просто като отдушник и място на забрава. Зачервените очи на хората в кръчмата /на Нострадамус, на разказвача, на По и т.н./ алюзивно се свързват с розово-червенеещите дупенца на ангелите. Така го прочетох, движейки се в словесното море на Коста Радев. И се сетих за руския композитор Архангелски и за най-ангелическото песнопение, което познавам „Молитву пролию“. Легендата и злите езици говорят, че Маестрото създава този шедьовър на православната музика среднощ, мъртвопиян на пода на една кръчма. А и този действителен или измислен факт, който обвива с лавров венец главата на композитора, е в пълно съзвучие с изповяданото в повествованието разбиране, че творецът чрез творбите си се пречиства и така продължава напред.
       Противоположностите раждат другото, различното. Прав е Коста Радев, че тяхното осъвместяване води до нов семенен ген – див, първичен, неподражаемо красив и истински. И разбира се, че негов законно припознат  баща е Дионисий/първообразът на Иисус/, а не Аполон. Така отново темата за аполоническото и дионисиевското като метод и тип изкуство осиява творбата с поредица разсъждения и поведенчески модели. С изящната пестеливост на големия разказвач Коста Радев прави своя избор и ни печели като съмишленици. Ние сме балканци – странна смесица от етноси, от нега, от груба простащина и ефирна поезия. При нас Аполон няма житейски шанс. Но пък Дионисий умира и възкръсва всеки път. Затова лозата и козелът са символи от флората и фауната на това безсмъртие. А какво е изкуството, ако не вечен катарзис/възкръсване/ и безсмъртен живот. Освен това Дионисий е разбрал истинската цена на любовта – загубил я е, търсил я е през различните вакханалии на живота. Осъзнал е, че тя е мечтание – красива измислица.                                                                                              

Владимир Стоянов